Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Не, Филавандрел — каза най-накрая кралицата. — Още е рано, още е твърде рано. Не бива да мечтаем за разширяването на нашите граници, засега още не знаем дори откъде минават. Хенселт от Каедвен дори не мисли да спази договора и да се махне от Дифне. Може да ни удари всеки момент.
— Значи не сме постигнали нищо.
Кралицата бавно протегна ръка. Пеперудката, която влетя в стаята, кацна на изящния й маншет, сви и разтвори островърхите си криле.
— Постигнахме повече, отколкото можехме да очакваме — каза кралицата тихо, за да не изплаши пеперудата. — След сто години най-накрая получихме обратно нашата Долина на цветята…
— Аз не бих я нарекъл така — тъжно се усмихна Филавандрел. — След като войските преминаха през нея, тя е по-скоро Долината на пепелта.
— Отново имаме своя собствена страна — завърши кралицата, гледайки пеперудата. — Отново сме Народ, а не изгнаници. А пепелта наторява. Напролет Долината на цветята ще разцъфти отново.
— Това е прекалено малко, Маргаритке. Все още е прекалено малко. Забавихме темпото. До неотдавна се хвалехме, че ще изгоним хората в морето, откъдето са дошли. А сега ограничихме нашите граници и амбиции до Дола на Блатхан…
— Емхир Дейтвен ни даде Дола на Блатхан като подарък. Какво очакваш да направя, Филавандрел? Да искам още? Не забравяй, че дори когато приемаме подаръци, трябва да спазваме някаква мярка. Особено когато става въпрос за подаръците на Емхир, защото Емхир не дава нищо даром. Освен това трябва и да задържим земите, които ни е дал, а засега силите ни едва стигат, за да удържим Дола на Блатхан.
— Да върнем ударните си отряди от Темерия, Редания и Каедвен — предложи белокосият елф. — Да върнем тук всички воюващи с хората Scoia’tael. Сега ти си кралица, Енид, те ще изпълнят заповедта ти. Сега, когато най-сетне имаме свое собствено късче земя, тяхната битка изгуби смисъл. Сега тяхно задължение е да се върнат и да защитават Долината на цветята. Нека се сражават като свободен народ, защитаващ границите си. А те гинат като разбойници из горите!
Елфката наведе глава.
— Емхир не е съгласен на това — прошепна тя. — Отрядите трябва да продължат борбата.
— Защо? С каква цел? — Филавандрел аеп Фидхаил се изправи рязко.
— Ще ти кажа нещо повече. Нямаме право да ги подкрепяме и да им помагаме. Такива са условията на Фолтест и Хенселт. Темерия и Каедвен признават властта ни над Дола на Блатхан само ако официално осъдим борбата на „катериците“ и се отречем от тях.
— Тези деца умират, Маргаритке. Умират ежедневно, гинат в неравна борба. След тайните договори с Емхир хората ще се нахвърлят върху отрядите и ще ги унищожат. Това са нашите деца, нашето бъдеще! Нашата кръв! А ти ми казваш, че трябва да се отречем от тях! Que’ss aen me dicette, Енид? Vorsaeke’llan? Aen vaine?
Пеперудата излетя, запърха с крилца, устреми се към прозореца и се завъртя, подхваната от потоците горещ въздух. Францеска Финдабаир, наричана Енид ан Глеана, някога магьосница, а сега кралица на Aen Seidhe, Свободните елфи, вдигна глава. В прекрасните й сини очи блестяха сълзи.
— Отрядите — повтори тя глухо — трябва да продължат борбата. Да нарушават реда в човешките кралства, да затрудняват военните приготовления. Такава е заповедта на Емхир, а аз не мога да се противопоставя на Емхир. Прости ми, Филавандрел.
Филавандрел аеп Фидхаил я погледна и се поклони ниско.
— Аз ти прощавам, Енид. Но не знам дали те ще ти простят.
— И нито един магьосник не преосмисли нещата? Дори след като Нилфгард започна да убива наред и да опожарява всичко в Аедирн, нито един от тях не се отказа от Вилгефорц и не се присъедини към Филипа?
— Нито един.
Гералт мълча дълго. Най-накрая тихо каза:
— Не вярвам. Не вярвам, че никой не се е отрекъл от Вилгефорц, когато истинските причини и последствията от неговото предателство са излезли наяве. Аз, както всички знаят, съм наивен, безразсъден и анахроничен вещер. Но продължавам да не вярвам, че не се е пробудила съвестта на нито един магьосник.
Тисая де Врие положи своя отработен, красив подпис под последното изречение в писмото. След кратък размисъл добави до подписа идеограма, означаваща истинското й име. Име, което никой не знаеше. Име, което тя не беше използвала много отдавна. Откакто беше станала магьосница.
Чучулигата.
Остави перото. Много старателно, точно перпендикулярно на изписания лист от пергамент. Поседя дълго време неподвижно, вторачена в червеното кълбо на залязващото слънце. После се изправи и се приближи до прозореца. Известно време наблюдава покривите на къщите. Къщите, в които по това време си лягаха да спят обикновените хора, уморени от обикновения си човешки живот и работата си, изпълнени с обикновено човешко безпокойство за съдбата си и за утрешния ден. Магьосницата погледна лежащото на масата писмо. То беше адресирано до обикновените хора. Нямаше значение, че повечето обикновени хора не можеха да четат.