Портата на Птолемей

Горе, на тавана, Муамба подскачаше и се въртеше, избягвайки всички, освен най-малките пръски черна течност. Спазмите й улучваха целта: навсякъде главите се въртяха и разпадаха, тресейки се една в друга. И отровните стрелички на Ходж бяха проболи няколко: главите се подуха, пожълтяха и паднаха на килима, където се втечниха и изчезнаха.

Главите се извъртаха с изненадваща бързина. Стрелваха се насам-натам, опитвайки се да избегнат стреличките, Спазмите и Детонациите и да се промъкнат зад джиновете, за да продължат атаката си. Но бяха затруднени от ограниченията на коридора и от лудостта, която явно бе обхванала Кормокодран. С топящи се бивни и размазано, димящо лице, той ревеше и нападаше, размахваше юмруци, сграбчваше пипала, тропаше с копита, очевидно безчувствен към разяждащите пръски. С такъв враг главите нямаха голям шанс. След по-малко от минута и последната падна отпуснато. Битката свърши.

Муамба скочи от тавана, Аскобол се понесе към вратата. Пристъпих пъргаво иззад растението. Огледахме коридора. На следващата сутрин чистачите доста щяха да се изненадат, независимо на какво ниво работеха. Половината стени бяха покрити от пръските: те съскаха, пенеха се и се стичаха на поточета към пода. Коридорът представляваше истински калейдоскоп от чернилка, обгорени петна и гъста слуз. Дори и предната страна на растението ми беше зле обгорена. Завъртях го внимателно, за да може светът да вижда хубавата му част.

— Така! — казах весело. — Мислите ли, че Хопкинс ще забележи нещо?

Кормокодран бе в лоша форма, глиганската глава едва се разпознаваше, бивните бяха почернели, хубавите му татуировки изобщо не личаха. Той се приближи, накуцвайки, към вратата на стая две нула три, където от кръга си дяволчето гледаше и мигаше.

— А сега, приятелю — рече той, — ще трябва да решим как точно ще умреш.

— Един момент! — изпищя пазачът на вратата. — Няма нужда от подобни лоши чувства! Различията в мненията ни приключиха!

Кормокодран присви очи.

— И защо?

— Защото наемателят на стаята се върна и можете да повдигнете въпроса лично пред него. Приятен ден. — Дървесните нишки се разместиха и отпуснаха; контурите на лицето изчезнаха.

Измина секунда или две, докато стояхме и размишлявахме над мистерията в думите на дяволчето. После още една секунда, докато бавно се обърнахме и погледнахме към коридора зад нас.

По средата му стоеше мъж.

Очевидно току-що бе влязъл отвън, защото носеше зимно палто върху тъмносивия костюм. Не носеше шапка; чорлава кестенява коса падаше върху лицето, което не бе нито старо, нито младо. Беше същият мъж, когото бях видял в парка: слаб, с тесни гърди, тотално незабележим. В лявата си ръка държеше найлонова торбичка с книги. Въпреки това, нещо в него предизвика неприятно усещане у мен, точно както и последния път. Какво ли беше това? Бих се заклел, че не съм срещал Хопкинс преди.