През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Фи аман Аллах! (Господ да ни пази!) Тогава този човек ще ни удуши.
— Затова все рак трябва да бъдем нащрек. Промъкнали сме се в бърлогата на хиената, за да спим с нея. Да видим дали ще излезем здрави и читави!
Въпреки това сънят ми беше здрав и дълбок. Събудих се едва когато чух вън гласа на Албани, който отново пееше своите песнички. Той беше лекомислен, непредпазлив човек и за съжаление не му бе писано още дълго да пее. Наистина от това пътуване той се върна благополучно, но малко след това, по време на къпане в морето, бе намерил смъртта си.
Като излязох на двора, той тъкмо преговаряше с брата на гостилничаря за заплащането. Изглежда, сметката му се виждаше голяма, но все пак трябваше да я плати. Това, което искаха от него, действително беше много. Упрекнах гостилничаря за това, но той тихо ми обясни:
— Какво искаш? Ако вземам повече от необходимото, за теб то е само от полза. Той е неверник и трябва да плати за онези, които имат копча, защото от тях никога не искам пари.
— Значи и от мен няма да вземеш?
— Не. Ти и твоите приятели сте ми лични гости и не е необходимо да плащате.
В известно отношение това не ми харесваше, защото не е приятно да се приема гостоприемството на враг, но от предпазливост трябваше да се съглася.
Отидох при Халеф, Оско и Омар в общата стая, където ни сервираха кафе. После оседлахме конете и след като се сбогувахме, потеглихме.
Пета глава
В гълъбарника
Отправихме се към Арда. Както веднага бях забелязал, водачът на Албани беше взел за себе си най-доброто муле, оседлано с хубаво турско седло. На немеца беше дал твърдоглаво животно, чието седло предизвикваше смях. Ако беше за товарно животно, може би щеше да подхожда, но то представляваше дървена подставка с остри ръбове, при това толкова широка, че краката на ездача стърчаха от двете страни на мулето по на половин лакът разстояние. Подобна поза сигурно причиняваше болка на ездача, ако не вдигнеше коленете си горе върху седалката. Каиши и стремена изобщо нямаше. Вместо тях от двете страни на това инквизиционно седло висеше по едно въже с навързани по него многобройни клупове, приспособление, което се отличава повече с това, че е евтино, отколкото с благонадеждността си.
Още не се бяхме отдалечили много от града, когато срещу нас се зададе един мъж с куче. Псето излая срещу нас и мулето на Албани веднага започна да хвърля къчове, но не припряно, а бавно. Виждаше се, че животното е еволюирало в това упражнение и го изпълняваше артистично и с вкус.
— Ах, ех, ох! — извика ездачът. — Пак ли започваш! Звяр такъв!
Той се опита да се задържи, но не успя. Плъзна се през главата на животното и се намери на земята още преди задните копита на мулето отново да докоснат земята. Албани скочи и удари мулето с юмрук между ушите. Тогава обаче притежателят му каза:
— Защо го биеш? Твое ли е, или мое? Имаш ли право да измъчваш чуждо животно?
— Има ли право това животно да хвърля от гърба си чужди хора? — отвърна Албани.
— Да хвърля ли? Искаш да кажеш, че те е хвърлило? То ти даде възможност да се плъзнеш съвсем бавно и внимателно, за да не се удариш. Така че му дължиш благодарност, а вместо това ти го биеш!
— Наел съм го, за да яздя, а не да ме хвърля на земята. Трябва да ми се подчинява. Щом плащам за него, значи е мое. Ако не иска да се подчинява, ще го укротя!
— Охо! Ако още веднъж го удариш, ще се върна обратно и ще те оставя насред пътя. Качвай се!
Албани отново се покатери, но сега милото животинче не искаше да тръгне. Ездачът ругаеше и беснееше, но, изглежда, мулето изпитваше удоволствие от неговия гняв. Въртеше опашка и махаше уши, но не помръдваше от мястото си. Албани не смееше да го удари отново. Настояваше стопанинът му да го накара отново да тръгне, но той отговори:
— Остави го да прави каквото иска. Щом иска да стои, нека стои. Само ще се сети да тръгне. Ние ще продължим пътя си.
Така и стана. На един завой се обърнах назад. Вироглавото същество все още стоеше и махаше с уши. Като се скрихме зад завоя и вече не можеше да ни вижда, се раздвижи, и то в такъв галоп, че седлото, върху което седеше Албани, подскачаше нагоре-надолу и пукаше по всички шевове. Понеже веднъж вече беше тръгнало, сега пък не искаше да спре, а префуча край нас и продължи напред.
Това подейства заразително. Товарното животно, което собственикът водеше за юздите, изведнъж се откъсна и хукна след мулето на Албани, а ние, разбира се, го последвахме. Скоро обаче се наложи да спрем, за да съберем изпопадалите от товарното животно вещи. А когато след това отново настигнахме Албани, той отново седеше на земята и разтриваше онези места на тялото си, които трябваше да са върху седлото, а не на земята. Двете мулета стояха до него, размахваха опашки, мърдаха с уши и оголваха зъби. Човек можеше да си помисли, че това са адски злоради усмивки.