Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Какво прави там толкова дълго? — попита Алиса.
— На теб всичко ще ти кажа — усмихнах се аз. — Но стига сме стояли на входа, да отидем най-накрая да се запознаем с началника на стражата.
Те се спогледаха.
— Доста си нагъл — каза Невил.
— Отдавна не си получавал Огнена топка в челото — съгласи се Алиса.
Бързо отскочих от приятелския удар под ребрата.
— Стига сте се цупили, сякаш кой знае колко съм ви забавил… Ох!
Вторият удар все пак достигна целта си.
— Това ли беше? Доволни ли сте вече? — попитах аз, потривайки натъртените си ребра. — Сега можем ли да се залавяме за работа?
— Да опитаме. — Алиса ме хвана под ръка. — Това е, за да не избягаш.
— Аха — казах аз. — Ето какво е трябвало да правя, за да ме хванат под ръка.
Влязохме в Управлението с блъскане и шеги. Точно зад прага ни посрещна офицер Девлин с неговата лъчезарна усмивка. Тя леко помръкна, когато почти го стъпкахме и едва не го съборихме на земята. Не е трябвало да си сваля бронята, без нея беше опасно да ни среща.
— Здравейте — поздрави ни той, подскачайки на един крак. — Началникът отдавна ви чака.
— Това си е твоят началник — за всеки случай му напомни Алиса. — Нашите началници са в Академията на занаятите.
Е, това си беше безсрамна лъжа, разбира се. Бяха ни дадени ясни устни инструкции за всичко да се подчиняваме на началника на стражата. Но точно затова бяха устни — да си ги спомняме само когато е необходимо.
— Моля, последвайте ме — кратко каза Девлин, демонстративно игнорирайки забележката на вампирката.
Качихме се на втория етаж по огромна каменна стълба, покрита с мек сив килим. Веднага след стълбите започваше доста просторен коридор. По стените му висяха най-различни по размер и вид брони, видимо от различни епохи. Някои бяха женски, други мъжки… имаше дори детски.
Кабинетът на началника, естествено, се намираше в самия край на дългия коридор, така че по пътя да можем да се възхищаваме на цялата тази железария. Сигурно за някой тези брони изглеждаха като произведения на изкуството и най-вероятно преди много време са били полезни, но сега от тях полза нямаше. Такива брони не могат да те спасят от вампирите, освен от нисшите, а всеки Майстор с лекота ще се справи и със сто рицари, без значение колко брони са навлекли. От друга страна, тези брони са идеални за възстановяване на реда сред гражданите. А може и заклинания да им сложат! Но това е скъпичко и мисля, че в Пограничните райони техномагията не се среща често.
Офицер Девлин много деликатно почука на вратата. Той правеше всичко много деликатно и живописно, сякаш се опитваше да създаде определен образ… или да подражава на някого… или просто да се забавлява. Кой го знае.
— Господин началник, дойдоха представителите на Патрула!
— Нека да влязат — се чу зад вратата и тя се отвори срещу нас.
Леко смутени, ние последвахме офицер Девлин.
Кабинетът на началника повече напомняше на трапезария. Такава малка, уютна, с голяма маса за няколко дузини хранещи се хора. Освен масата, столове и неголям стенен шкаф в кабинета нямаше нищо друго, с изключение, разбира се, на самият началник, който се оказа доста колоритна личност. Напомняше на Гръм, само че собственикът на ресторанта в сравнение с началника на стражата изглеждаше тънък като вейка. С такова масивно тяло едва се побираше зад масата. На широкото, удивително дружелюбно за такава длъжност, лице бяха кацнали големи черни мустаци.
— Моите уважения — едновременно поздравихме ние.
— Моите уважения — кимна едрият мъж. — Не стойте на вратата, влизайте и сядайте.
Той посочи с ръчището си към празните места на масата.
Чудя се защо напоследък постоянно се срещаме с такива здравеняци? Неволно започваш да се чувстваш някак… недоразвит или нещо такова… Все пак, здрави хора живеят в Пограничните райони.
— Слушай, Девлин, върви се поразходи малко — помоли началникът.
Примигахме изненадано, учудени от необичайната фамилиарност.
Девлин козирува и с отсечена стъпка напусна кабинета.
— Е — капитанът погледна към нас. — Позволете да ви се представя — Витор, началник на стражата в прекрасния град Крайдол.
Ние набързо се представихме, леко притеснени от този странен човек.
— А ти защо си с качулка? — попита той Алиса и след това продължи: — А, да, младата представителка на Дневния клан. Разбира се, наслушах се, целият град говори за това, че в Академията е приет вампир. Не се притеснявай, видът ти не ме смущава.
Е, в Лита може и да се говори, но в Крайдол едва ли. Очевидно този Витор от време на време прескача до Златния град.