Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Миро Челеби беше престанал да брои дните, когато в тъмницата влезе Хасан Али паша, но щом видя моаджира, разбра, че е мъртъв. Пашата седна, поиска да нахранят затворника пред него, помоли за кафе и тютюн и когато всичко беше изпълнено, попита:
— Как се казваш, момче?
— Миро Челеби, паша, от село Меша в Босна.
— Моаджир?
— Бошнак, твоя светлост, от родители християни.
Хасан Али кимна разбиращо.
— Знаеш ли кой съм аз, Миро ефенди?
Ред беше на наемника да кима.
— Знам, твоя светлост, ти си Хасан Али паша, син на… — Миро млъкна.
— На Домуз паша! — Хасан Али се усмихна подкупващо. — Щом цяла Босна му вика Свинята, защо се страхуваш на глас да произнесеш прякора му?
— Не ме е страх, паша. От срам млъкнах.
— Това е добре, Миро ефенди. Срамът е от аллаха. Безсрамен стана света, ефенди, затова сме на тоя хал. — Пашата се замисли, после вдигна глава и попита. — Защо те запряха в зандан, Миро Челеби?
— Знаеш, паша! Вземи ми главата като на мъж, но те моля да не ме мъчиш с женски приказки?
— Откъде да знам, че взимам главата на когото трябва, ефенди? — Хасан Али продължи да се усмихва. — Ти беше ли, когато нападнаха князете едринския джамаат?
— Бях, паша, и ти добре го знаеш. Нали цялото време търча по петите ни.
— Търчах, верно е, Миро Челеби. Но ето че дотърчах при тебе. Сега ти ще ми кажеш къде са князете?
— Пръснаха се, паша. Кой накъде види. Това беше единственият начин да заблудят потерята.
— И това е вярно, Челеби. Ти си смел мъж, а смелият мъж не лъже. С вас имаше и една жена… Тя накъде и с кого потегли?
— Имаше жена, паша, верно е. Княгиня Зоя Авалова, жената на Филип, средния син на Белия дявол… — Хасан Али едва се справи с призляването, а трябваше да чуе и останалите приказки на бошнака. — Когато аз тръгнах да търся моя господар… третия син Марс, княгинята все още беше с групата.
Плувнал в пот, Хасан Али кимна и дълго, мълчаливо пи кафето си.
— Кои са князете, Миро Челеби? — с треперещ глас попита той. — Вие бяхте шест мъже, младия еничар и… княгиня Зоя?
— Русите мъже са князете, паша. Ние, Марин капитан, дето го посякохте, Наум и аз сме ратаи на майка им, старата княгиня, вдовицата на Белия дявол.
— Тогава как ще ми обясниш, Миро ефенди, че единият княз застреля коня на брат си баш кога налитахме на вас?
— Не мога да го обясня, паша, кълна се. Княз Филип осъди на смърт младия си брат… Защо, само те знаят! Мой дълг беше да потърся господаря си Марс… и ето ме тук, паша, в зандана.
— Вярвам ти, Челеби — сега лицето на Хасан Али изразяваше гняв и мъка. Миро можеше да се закълне, че никога не е виждал по-скъсано мъжко лице от неговото. — Гяурите не почитат ни баща, ни братя, ни Разпнатия… Как мислиш, ефенди? За жената се смразиха братята, нали? Не казвай не, аллах Акбар! Знам им кучешките нрави!
— Не казвам не, паша, но и да не мога да кажа. И да е имало такова нещо, на нас, слугите, кой ще ни каже?
Настана тишина в тъмницата. Само лулите им просвятваха в полумрака и на пашата гърдите свиреха като ковашки мехове. От гняв ли, от болест ли, Челеби не знаеше и не разбра никога.
— Хайде сега да мислим, Челеби ефенди? — обади се пашата. — Като се пръснат братята Авалови, къде ще се съберат? В Буджак, нали?
Миро изтръпна.
— Откъде знаеш това име, паша! Буджак е извън Империята?
— Кой пита тук, ефендилер, ти или аз?
Челеби наведе очи и не ги вдигна, докато не чу гласа му.
— Ще ти кажа нещо, Челеби. Средният брат, Филип дето му викаш, същият, дето застреля коня на твоя господар, изостави големия си брат със сина му и жена си и отпраши някъде на север. Как мислиш, защо заряза княгинята?
— Не знам, паша, наистина не знам!
— Добре, не знаеш. Не беше там, вярвам ти, но не можеш да не знаеш къде е тръгнал? Само луд ще прекоси цяла империя на кон, щом е на един ден път от морето!