Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Може би тези са й резервните — отвърна Дебора. — Може да е отишла в провинцията. Сигурно е някъде, където няма да носи луксозни дрехи, а изкуствените нокти само ще й пречат. Например в Лейк Дистрикт. Или на риболов в Шотландия. Или на гости на роднини в някоя ферма.
Дебора усети накъде води тази следа. Лейди Хелън довърши.
— В Корнуол — рече тя и кимна към визитката. — Какво намери?
Дебора огледа картичката.
— Два телефона. Може единият от тях да е на Мик Камбри. Да ги препиша ли?
— Да. — Лейди Хелън се приближи и надникна над рамото й. — Започвам да й се възхищавам. Погледни мен, толкова съм привързана към външния си вид, че не мога и да си помисля да тръгна нанякъде без поне една кутия, пълна догоре с козметика. А виж нея. Всичко или нищо. Или съвсем обикновена, или облечена убийствено — Лейди Хелън млъкна.
Дебора вдигна поглед. Устата й пресъхна.
— Хелън, не може да го е убила!
И все пак, още докато го изричаше, притеснението й нарасна. Какво изобщо знаеше за Тина? Всъщност нищо, освен разговора, разкрил единствено слабост към мъжете, афинитет към нощния живот и страх от старостта. Все пак човек можеше да надуши злото в околните, независимо от опитите им да го прикрият. Или пък потенциала им за ярост. А у Тина нямаше нищо такова. Ала след като се замисли за смъртта на Мик Камбри и самото му присъствие в живота на Тина Когин, Дебора трябваше да си признае, че не е толкова сигурна.
Тя посегна слепешката към папката, сякаш в нея се съдържаше доказателство за вината на Тина. На етикета беше написано: Възможни. Вътре имаше няколко листа, закрепени с кламер.
— Какво е това? — попита лейди Хелън.
— Имена и адреси. Телефонни номера.
— Списък на клиентите й?
— Едва ли. Виж. Има поне сто имена. На мъже и на жени.
— Списък с адреси?
— Може и така да е. Има и спестовна книжка. — Дебора я извади от найлоновата опаковка.
— Кажи ми всичко — рече лейди Хелън. — Начинът й на живот доходен ли е? Трябва ли да си сменя професията?
Дебора прочете списъка на вноските и обърна на името. Почувства прилив на изненада.
— Книжката не е нейна — рече тя. — На Мик Камбри е. И с каквото и да се занимава, то е страшно доходоносно.
— Господин Олкорт-Сейнт Джеймс? За мен е удоволствие. — Доктор Алис Уотърс се надигна от стола си и отпрати лаборантката, въвела Сейнт Джеймс в кабинета й. — Стори ми се, че ви познах в Хауенстоу тази сутрин. Но моментът едва ли беше подходящ за запознанства. Какво ви води в моята бърлога?
Изборът на думата беше уместен, защото кабинетът на пензънския съдебен патолог представляваше кутийка без прозорци, почти изцяло запълнена от лавици с книги, прастаро бюро с извит сгъваем капак, учебен скелет е противогаз от Втората световна война и купища стари медицински списания. На пода беше останала свободна само една пътечка от вратата до бюрото. До него имаше стол — съвсем не на място, изкусно резбован с цветя и птички, по-подходящ за трапезарията на селска къща, отколкото за отдел по съдебна медицина — и след като се ръкува хладно, но крепко със Сейнт Джеймс, тя му махна с ръка да седне на него и рече:
— Заемете трона. Около 1675 година. Добра възраст за стол, ако човек няма против малко повече орнаменти.
— Колекционерка ли сте?
— Това ми помага да се разсейвам от работата.
Доктор Уотърс се отпусна на стола си — екземпляр от протрита кожа с набръчкана и напукана повърхност — и порови между книжата на бюрото, докато намери малка кутия с шоколадови бонбони, която му поднесе. Когато Сейнт Джеймс направи избора си — процес, който бе наблюдаван с голям интерес, — тя също си взе един и отхапа от него с удоволствието на изискан гастроном.
— Миналата седмица прочетох статията ви върху А–Б–0 секреторите — рече тя. — И през ум не ми е минавало, че ще имам удоволствието да се срещна с вас. Да не би да сте дошли заради онази работа в Хауенстоу?
— Всъщност заради смъртта на Камбри.
Веждите на доктор Уотърс се повдигнаха зад големите очила в рамки. Тя дояде шоколадовия бонбон, избърса пръсти в ревера на бялата си престилка и извади една папка изпод саксия с виолетки, която, изглежда, не бе поливана от месеци.