Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Пациентът кимнал изплашен с глава, а лекарят извикал цяла група стажанти, които се намирали наблизо. Те се събрали около пострадалия и го зяпали, сякаш виждали пред себе си изключително рядък медицински казус. Лекарят потрил ръце с явна радост и казал:
— Ето вижте как не трябва да се прави!
Ясно е, че никога не трябва да слушаме подобни истории. Те рядко не са измислени. Не трябва да четем и книги. А за да избегнем това, никога да не става нужда да ходим на места като Поликлиниката за бърза помощ в Берген.
Паркирах до ръба на тротоара. Беше след десет часа и главният вход бе затворен. Една табела и стрелка показваха посоката на движение към сградата. Последвах стрелката, изкачих една бетонна стълба и се намерих пред затворена врата със звънец. След няколко неуспешни опипвания показалецът ми намери копчето на звънеца.
Отвори ми дама в бяло. Бе към края на трийсетте, гарантирано неомъжена (никога не е мислила за това) и имах чувството, че ще ме отпрати. Но тя задържа вратата отворена и аз влязох вътре.
— Какво ви е? — попита.
Посочих с ръка към лицето си, считайки, че това е достатъчна демонстрация.
— Надул съм се ужасно — казах. — Да не би да е заушка?
Тя ме погледна напрегнато. Кимна към няколкото стола.
— Седнете.
После тръгна по коридора и зави зад ъгъла.
Огледах се. Не се виждаше никакъв лекар. На един от столовете седеше тъмнокос чужденец, полупревит. Черната коса падаше на челото му. Над едната му вежда се виждаше кървяща рана. Едното му ухо имаше вид, че ще падне всеки момент на земята. Той седеше, държейки половината от зъбите си в ръката си. На пода пред него се стичаха три различни локвички кръв: бавно и ритмично, сякаш идваха направо от сърцето му.
Зад една зелена завеса вътре се чуваше плач на малко дете.
Мъж в униформа на таксиметров шофьор крачеше безспир напред-назад и поглеждаше към една табела, която забраняваше пушенето. Той сякаш се готвеше да я свали от стената и да си изчисти с нея зъбите.
Миришеше силно на етер и на всички онези неща, на които миришат подобни места. В един ъгъл имаше огледало и умивалник. Отидох там и открих, че това не е никакво огледало, а маслен портрет на необичайно грозен човек. Чак когато си вдигнах ръката, за да докосна мястото, където някога бях имал уста, разбрах, че пред огледалото съм наистина аз.
Картината беше жестока и аз напуснах полезрението. Напълних умивалника с вода и се опитах да се измия. Когато отново погледнах главата си в огледалото, вече приличах малко на себе си, но не много. Дори майка ми щеше да има проблеми да ме познае. Старите приятели щяха просто да ме отминат на улицата.
Очите ми представляваха тесни слепнали се цепки. Устата ми беше станала с два номера по-голяма и завършваше почти до едното ми ухо. Брадата ми приличаше на грозен картоф, а красивата ми нежна кожа имаше вид на разорана нива, достойна за пример и показ на някой селскостопански семинар.
Отидох тежко до чужденеца и седнах на един стол до него.
Той ме погледна. Очите му бяха черни, изпълнени с мъка и неразбиращи.
— Не съм направил никому нищо! — избухна той. — Защо ме биха тогава тези мъже? Защото няма техния цвят на кожата ли? Защото не идва от същата страна? Аз не разбира. Не разбира!
Опитах се да кажа нещо, но думите се разкашкаха в устата ми.
Той ме погледна и задържа погледа си върху остатъка от лицето ми. Изглеждаше смутен.
— Но ти — ти от Норвегия? И те биха и теб? Но защо?
— Защото не бях от техния квартал.
Той тръсна недоверчиво глава, после погледна към големите си бели зъби, блестящи като новоизмити диаманти върху светлите му длани.
— Аз не разбира защо хората трябва да се бият. Защо?
Дойде лекар. Беше един от младоците, каквито използват винаги за нощните дежурства. Те неизменно са заредени с остроумни реплики и с удовлетворяващи погрешни диагнози в задния си джоб. Той се изправи пред нас, като гледаше ту единия, ту другия.
— Кой от вас има повече време за живот? — каза той.
— Той е преди мен — казах.
— Но е сгрешил заведението — каза лекарят. — Първо е трябвало да отиде на зъболекар.
Направи знак на чужденеца да го последва:
— Ела, приятелю. Първо ще видим раните ти.
Отведе го със себе си зад една зелена завеса.
Шофьорът на такси прекрати обиколката си. Той се закова на място, загледан към завесата.
— Тия проклети пакистанци! — избухна той. — Не виждам от какво могат да се оплачат! Идват при нас, отнемат работните места на хората, защо тогава да не понесат и едно натупване?