Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Чу накъсаната стрелба на оръжията, но нищо не го удари.
Пред космопехотинците се оформи сивкав облак. Когато най-сетне те прекратиха стрелбата, облакът се разсея към стените. Куршуми. Бяха спрели на сантиметри от дулата и сега бавно се разпръскваха като обектите вън от станцията.
Космопехотинците се втурнаха през помещението и Холдън направи опит да побегне. Имаше нещо красиво в смъртоносната им мощ, в отмерваните с години на напрегнати тренировки движения, та маневрата им приличаше по-скоро на танц. Дори без оръжия те биха могли да го разкъсат с ръце. Един удар с подобна енергоброня бе достатъчен да превърне вътрешностите му в пихтия. Единственият му шанс бе да ги надбяга, но дори това не можеше да направи.
Почти не видя движението, когато то се появи. Беше изцяло съсредоточен върху марсианците — заплахата, която познаваше. Не забеляза, поне съзнателно, че едно от насекомоподобните неща се раздвижи, докато марсианците не се обърнаха към него.
Движенията на чуждоземеца бяха светкавични и накъсани като на часовников механизъм, който има само максимална скорост и стоп. Той прещрака към космопехотинците, потрепвайки с всяка крачка, и когато ги доближи, извиси се с половин метър над най-едрия от тях.
Те изпаднаха в паника по начина, по който се паникьосват хора, обучени на насилие. Двама започнаха да стрелят, но резултатът бе същият като преди. Трети космопехотинец завъртя ръка и там блесна по-широко дуло. Холдън побърза да се дръпне назад. Беше сигурен, че войниците разговарят, че си крещят, ала не беше на неговата честота и всичко се развиваше в зловещо мълчание. От голямото дуло бликна белезникав пламък и във въздуха се появи метална топка с размерите на юмрук.
Граната.
Тиктакащото чудовище не ѝ обърна внимание, приближи космопехотинците и гранатата се възпламени на мястото, където се приземиха насекомоподобните му крачета. Извънземният подскочи назад, израстъците му се разхвърчаха сред облак от изпепелени частици и всичко се скри в дим. Сложният килим от мъх на пода засия като кехлибарени въглени.
Изведнъж около марсианците изникнаха още десетина насекомоподобни създания. Този път се движеха още по-бързо. Преди войниците да успеят да реагират, този, който стреля с гранатомета, бе вдигнат във въздуха и разкъсан. Кръв бликна във въздуха и увисна по-дълго, отколкото би трябвало, преди да падне на пода. Оцелелите космопехотинци започнаха да отстъпват, насочили оръжия към чуждоземните твари, които разкъсваха мъртвеца. Те се отдръпнаха към тунела и изчезнаха вътре. Сигурно за да се прегрупират.
Извънземните междувременно се нахвърлиха върху своя пострадал другар и го разкъсаха със същото ожесточение, с каквото и космопехотинеца. А после, когато от него не остана нищо, пет от чудовищата се събраха на изгореното от експлозията място. Те потрепериха, замряха неподвижно, потрепериха отново и после, от петимата едновременно бликна жълтеникава слуз, която заля пода и покри раната. Холдън наблюдаваше всичко това с възхищение и отвращение, а през това време обгореният мъх засмука слузта и започна да расте с такава бързина, че скоро вече не си личеше къде е бил взривът. Сякаш изобщо не бе имало атака.
— Последствия — произнесе Милър, изправен до него. Звучеше уморено.
— Те ли… те ли превърнаха нещастния копелдак в лепило?
— Те ами — отвърна Милър. — Трябваше да се досетят какво ги чака. Особено онзи с гранатомета. Какво си мислеше, че прави? Току-що уби много хора.
— Какво? Как?
— Научи станцията, че ако нещо се движи със скоростта на бейзболна топка, може да представлява заплаха.
— И тя ще си отмъсти?
— Не — отвърна Милър. — Само се защитава. Променя представите си за опасност. Ще поеме контрол над всички кораби, които могат да ѝ създадат проблеми.
— Какво означава това?
— Означава ужасно лош ден за страшно много хора. Когато станцията те забавя, не го прави никак внимателно.
Холдън отново усети, че сърцето му се свива.
— Значи „Роси“…
На лицето на детектива се изписа тъжно изражение.
— Може би. Не зная. — Той повдигна рамене. — По един или друг начин, доста хора умряха в този момент.
23.
Мелба
Джули я спаси. Нямаше друг начин да го обясни.