Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Майчице мила — ахна той, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Здравата сме загазили, а?
— Аха — кимна Милър. — Не трябваше да идваш.
Той тръгна през залата и Холдън го последва, подтичвайки.
— Чакай, какво каза? — извика той. — Мислех, че искаш да дойда тук!
Милър заобиколи нещо, което отдалече наподобяваше синя статуя на насекомо, но отблизо се оказа метална плетеница от крайници и издатини, нещо като монтажен механобот, който се е усукал около себе си. Холдън се опита да отгатне предназначението му, но се отказа.
— Откъде ти хрумна подобна мисъл? — попита Милър, без да спира. — Ти нямаш представа какво има тук вътре. Врати и ъгли. Никога не се появявай на местопрестъпление, преди да си сигурен, че някой не те дебне там. Първо трябва да се прочисти помещението. Но може би имаме късмет. Засега. Не бих ти препоръчал обаче да го повтаряш.
— Не те разбирам.
Стигнаха до място, където подът бе покрит с ресни или със стъбла на растения, които се поклащаха едва забележимо от несъществуващ вятър. Милър ги заобиколи. Холдън внимателно повтори движенията му. Докато ги подминаваха, от храсталака се вдигна рояк сини светулки, които се издигнаха към вентилационния отвор на тавана и там изчезнаха.
— Имаше един нелицензиран бордей в осемнайсети сектор — заговори Милър. — Отидохме там, смятахме, че ще спипаме петнайсет-двайсет души. Може би повече. Но като влязохме, мястото бе остъргано до камък. Не заради нас. Лока Грейга бе чул за него и бе пратил своите да го прочистят. Отне ни седмица да открием телата. Според съдебните лекари били прострелвани по два пъти в главата, докато ние сме посръбвали спокойно последното кафе. Ако бяхме малко по-бързи, най-вероятно щяхме да ги заварим. Представи си само, отваряме вратата и се озоваваме в помещение, пълно със смахнати деца, натъпкали бързо джобовете от секстърговия и организирали собствена банда за мръсни поръчки, за да раздават правосъдие.
— Какво общо има това с каквото и да било?
— Това място е същото — каза Милър. — Трябваше да има нещо. Много неща. Трябваше да има… по дяволите, не зная думата. Империя. Цивилизация. Дом. Повече от дом, господар. А вместо това затворена врата и осветление с таймер. Не искам да се озовеш насред всичко това. Няма да изкараш дълго.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — обърка се Холдън. — Ти или протомолекулата, или Джули Мао, или каквото и да е — вие устроихте всичко това. Работата, нападението, всичко.
Милър спря. Обърна се с намръщено изражение.
— Джули е мъртва, момче. Милър е мъртъв. Аз съм само машина за откриване на изгубени неща.
— Не разбирам — поклати глава Холдън. — Ако ти не си го направил, тогава кой?
— Ето ти един добър въпрос, едновременно на няколко нива. Зависи какво имаш предвид под „това“. — Милър повдигна глава като куче, уловило непознат мирис. — Приятелите ти са вече тук. Трябва да вървим. — Той се отправи забързано към далечната стена.
— Космопехотинците — сети се Холдън. — Не можеш ли да ги спреш?
— Не — подвикна Милър. — Аз не охранявам. Но бих могъл да кажа на станцията, че представляват заплаха. Боя се, че ще има последствия.
Холдън усети как сърцето му се свива.
— Това звучи неприятно.
— И няма да е никак добре в действителност. Ела. Ако ще го правим, трябва да не ги допускаме наблизо.
Коридорите и помещенията се разширяваха и стесняваха, срещаха се и се раздалечаваха като кръвоносните съдове на някакъв масивен организъм. Светлините на скафандъра се поглъщаха от огромните пространства, сините светулки се появяваха и изчезваха на талази. По пътя си подминаха множество насекомоподобни конструкции от синкав метал.
— Какви са тези? — попита Холдън и посочи един особено голям и страховит модел.
— Каквито трябва да бъдат — отвърна Милър, без да се обръща.
— Страхотно, пак се върнахме в ролята на неразгадаеми, а?
Милър се завъртя с разтревожен вид и изчезна. Холдън се обърна.
В другия край на залата от един тунел бързо излизаха сенки. Холдън бе виждал и преди подобни скафандри. Марсианска енергоброня за космопехотинци, създадена от равни части ефикасност и заплаха.
Нямаше начин да избяга. Всеки, облечен с подобен скафандър, би могъл да го застигне без да си дава зор. Холдън превключи своя скафандър на открита връзка.
— Ехей! Тук съм. Хайде да го обсъдим — и понечи да тръгне към групата. Осемте космопехотинци вдигнаха оръжия като един и откриха огън. Холдън се приготви да умре, макар че някой дълбоко в съзнанието му повтаряше, че няма време дори да се приготви да умре. От подобно разстояние куршумите на техните високоскоростни оръжия би трябвало да го открият за части от секундата. Трябваше да е мъртъв далеч преди да чуе гърмежите.