Войната на Калибан

— Ако искаш нещо горещо, да беше дошъл в банята.

— Това — изтъкна Холдън — прозвуча много мръснишки.

Наоми се ухили, после седна на ръба на койката и го мушна с пръст в ребрата.

— Още ли си в състояние да мислиш за секс? Мислех, че сме прочистили организма ти от подобни щения.

— Разминаването на косъм със смъртта прави чудеса с половата ми издръжливост.

Наоми се качи на леглото до него, все още увита в халата си.

— Знаеш ли — каза, — наистина това имах предвид. И напълно подкрепям идеята за утвърждаване на живота чрез секс.

— Защо ли имам чувството, че в края на това изречение липсва едно „но“?

— Но…

— Аха, ето го.

— Има нещо, за което трябва да поговорим. И сега моментът ми се струва подходящ.

Холдън се претърколи на една страна, с лице към нея, и се подпря на лакътя си. Пред лицето ѝ висеше дебел кичур коса и той го отметна с другата си ръка.

— Какво съм направил? — попита.

— Не може да се каже, че си направил нещо — уточни Наоми. — По-скоро става дума за това, което се каним да направим.

Холдън я погали по ръката, но я изчака да продължи. Меката тъкан на халата ѝ прилепваше към мократа кожа отдолу.

— Тревожа се — поде тя, — че летим към Тихо, за да направим нещо адски прибързано.

— Наоми, ти не беше там, ти не видя…

— Видях, Джим, през камерата в скафандъра на Еймъс. Знам какво е. Знам колко те плаши. Мен също ме плаши до смърт.

— Не — процеди Холдън и се изненада от гнева в гласа си. — Не, не знаеш. Ти не беше на Ерос, когато плъзна заразата, и никога не си…

— Хей, бях там. Е, може да не съм присъствала на най-лошото като теб — каза Наоми, все още със спокоен глас. — Но помогнах да отнесат каквото беше останало от вас двамата с Милър в лазарета. И те гледах как се опитваш да умреш там. Не можем просто ей така да обвиним Фред, че…

— В този момент — и имам предвид наистина в този момент — Ганимед може би се променя.

— Не…

— Да! Да, да. Може би в момента оставяме зад себе си два милиона мъртъвци, които още не знаят, че са мъртви. Мелиса и Сантичай. Помниш ли ги? Сега си ги представи разградени до онова, което протомолекулата смята за най-полезно в дадения момент. Помисли за тях като за „части“. Защото ако онова нещо е на свобода на Ганимед, те са точно това.

— Джим — прекъсна го Наоми и този път гласът ѝ прозвуча предупредително. — Точно за това ти говоря. Силата на чувствата ти не е доказателство. Ти се каниш да обвиниш човек, който е бил твой приятел и покровител през последната година, че може би е убил населението на цяла една луна. Това не е онзи Фред, когото познаваме. И ти му дължиш по-добро отношение.

Холдън се надигна и седна. Част от него искаше да се дистанцира физически от Наоми — онази част, която ѝ бе сърдита, че не проявява достатъчно разбиране.

— Аз дадох на Фред последната мостра от протомолекулата. Аз му я дадох и той се закле пред мен, че никога няма да я използва. Само че там долу видях друго. Ти го наричаш мой приятел, но Фред винаги е правил само каквото е от полза за каузата му. Дори това, че ни помогна, беше просто ход в политическата му игра.