Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Това не е много умно, кралице — прошепна ѝ тя на езика на Кралството. — Това не е твоята земя.
Лирна не ѝ обърна внимание, вперила гневен поглед в Мастек.
— Сивите ястреби проляха кръв и загубиха воини в моя защита, почетоха думата от Планината. — Посочи коленичилия Алтурк. — И всичко това по заповед на този човек. Което ме оставя в дълг към него. За моя народ неизплатеният дълг е най-голямо безчестие. Ако го убиете, преди да съм уредила дълга, ще посрамите мен, ще посрамите и думата на малесата.
— Не ми трябват твоите думи, жено — каза през зъби Алтурк на нейния език, пръстите му се впиваха в земята. — Не е ли ямата на срама ми достатъчно дълбока?
— Той е варниш — обърна се Лирна към Мастек. — Осъден като такъв от собствения си боен отряд. Думите му вече нямат съдържание за лонаките.
Мастек смъкна бавно бойната си тояга; в очите му още светеше гняв, но приведените рамене говореха за друго — за облекчение.
— Какво ще искате от нас?
— Дайте го на мен — каза Лирна. — Ще го заведа при малесата. Само тя може да уреди дълга, който имам към него.
— А този? — Мастек посочи с тоягата си сина на Алтурк.
Лирна сведе поглед към младежа, видя омразата, разкривила лицето му. Той я заплю и почна да се мята, опитваше се да стане, но воините бързо го събориха на земята.
— Слабаци! — зъбеше им се той. — Меримхерската кучка ви прави свои кучета!
Лирна погледна Мастек и каза:
— На него не дължа нищо.
Синът на Алтурк пееше смъртната си песен, докато прокарваха въже през вързаните му ръце и го затягаха към седлото на коня на Мастек. Вдигнал лице към изгряващото слънце, той пееше погребална песен, ритмичен напев, весел почти, повечето думи бяха стари и непонятни за Лирна, но една фраза се повтаряше често — „отмъщението на боговете“. Мастек пришпори коня си, докато младежът още пееше, повлече го след себе си и ускори в галоп, а останалите от бойния отряд потеглиха в плътна група около тях, на юг. Давока отбеляза, че веднъж видяла човек, които живял цял ден, влачен от кон. Алтурк гледаше мълчаливо как бившите му другари се сливат с хоризонта.
Лирна отиде при своя кон да огледа копитата му за наранявания и да разплете най-големите възли в гривата му. Усещаше, че Солис я гледа, и попита:
— Имаш ли нещо да ми казваш, братко?
Изражението му си остана неразгадаемо както винаги, но в гласа му имаше нова нотка — потиснатият гняв бе заменен от нещо, което би могло да мине за уважение.
— Просто си мисля, ваше височество, че грешката на лонаките може и да не е грешка — каза той. — И че в крайна сметка наистина яздим в компанията на кралица. — Поклони се леко, после се зае със своя кон.
Поеха на север и скоро планинските възвишения ги притиснаха отново, по-стръмни и по-високи дори от онези край Скеланския проход, върховете им обвити в облаци. Пътеките ставаха все по-тесни, изкачваха планинските склонове във все по-коварни спирали. Първата нощ след поражението на сентарите лагеруваха на стръмен корниз над пропаст, която според Иверн била дълбока почти петстотин стъпки, затиснати под одеяло от влажна мъгла.
Алтурк седеше отделно от тях, неподвижен и мълчалив на ръба на корниза, не си направи труда нито да вечеря, нито да си запали огън. Лирна бе понечила да го заговори, но се отказа, когато Давока поклати енергично глава. Вместо това Лирна седна срещу Кирал. Давока беше настанила момичето до един по-малък огън, сравнително далеч от техния, като бе вързала здраво краката му един за друг, понеже тук нямаше мека земя, в която да забият железния кол. Девойката погледна Лирна с безразличие, облегната на една скала, образ и подобие на младежки непукизъм.
— Боли ли? — попита я Лирна и кимна към белега на лицето ѝ.
Кирал се намръщи.
— Не говоря кучешкия ти език, меримхерска кучко.
„Е, не всеки гамбит успява“ — помисли си с раздразнение Лирна.
— Белегът, който ти оставих — каза тя на лонакски. — Боли ли те?
Момичето сви рамене.
— Болката е съдбата на всеки воин.
Лирна погледна Давока и видя тревогата, с която тя следеше разговора им.
— Моята приятелка вярва, че вече не си нейната сестра — каза Лирна. — Че си взел сестра ѝ и че онова, което живее зад очите ти, вече не е момичето, което ѝ е било скъпо.
— Сестра ми е сляпа в обожанието си към фалшивата малеса. Вижда лъжи, където трябва да види истина. — Лирна не долавяше никаква ясна емоция по лицето на момичето, тонът му беше равен, като на дете, което рецитира наизустени стихове от Катехизиса.
— А каква е истината? — попита тя.