Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Той няма да те познае. Не се опитвай да му припомняш; това само ще го разстрои. Но е хубаво, че намина. Аз тъкмо тръгвах, излизам. Франи, погрижи се за госта ни.
Прислужницата го въвежда в луксозна всекидневна, таванът й гъмжи от орнаменти, стените са боядисани в нежносиньо. Няма още закачени картини, лавиците чакат празни, по пода са пръснати отворени кашони. Фредерик седи на стъклена маса в дъното на стаята; и масата, и момчето изглеждат малки насред разхвърляната стая. Цялата му коса е причесана на една страна, широката му памучна риза се е нагънала на гърба, яката му е усукана. Не вдига очи да погледне посетителя.
Носи същите очила с черна рамка. Някой го е хранил, лъжицата още стои на стъклената маса, а по бузите му и подложката за хранене — вълнена, с избродирани розовобузести деца с дървени обувки — има остатъци от каша. Вернер не издържа и отвръща погледа си.
Франи се навежда и бута още три лъжици в устата на Фредерик, избърсва брадичката му, сгъва подложката и излиза през двойната летяща врата, която сигурно води към кухнята. Вернер стои с ръце, скръстени пред колана му.
Една година. Даже и повече. Фредерик вече трябва да се бръсне, забелязва Вернер. Или да го бръсне някой друг.
— Здрасти, Фредерик.
Фредерик се извръща и поглежда Вернер през мътните си очила, свлечени на върха на носа му.
— Аз съм Вернер. Майка ти каза, че може и да не ме помниш. Аз съм приятелят ти от школата.
Фредерик сякаш поглежда Вернер, но по-скоро гледа през него. На масата има купчина листове, върху най-горния с несигурна ръка е надраскана грозна и непохватна спирала.
— Ти ли я нарисува? — Вернер вдига надрасканата хартия. Под нея има втори, трети… трийсет-четирийсет листа с едни и същи, изпълващи цялата повърхност спирали. Фредерик килва глава на гърдите си, вероятно кимва. Вернер се оглежда: куфар, кашон със спално бельо… бледосиньото на стените и разкошното бяло на дървената ламперия. Късната слънчева светлина се плъзга през високите френски прозорци, въздухът мирише на политура за сребърни прибори. Апартаментът на петия етаж наистина е по-хубав от този на втория: таваните са високи и украсени с щамповани ламаринени и лети гипсови орнаменти: плодове, цветя, палмови листа.
Устната на Фредерик е изкривена и открива горните му зъби; от брадичката му се точи лига и капе върху хартията. Вернер, неспособен да издържи и минута повече, вика прислужницата. Франи надниква през летящата врата.
— Къде — пита той — е онази книга? Онази с птиците? В златната подвързия?
— Не знам за такава книга.
— Не, вие…
Франи само поклаща глава и сплита пръсти пред престилката си. Вернер надига капаците на кашоните, наднича вътре.
— Тук някъде трябва да е.
Фредерик е взел празен лист и фабрикува поредното си охлювче.
— Да не е тук?
Франи отива до Вернер и дръпва ръката му от кашона, който се кани отвори.
— Не мисля — повтаря тя, — че някога сме имали подобна книга.
Вернер го засърбява, и то навсякъде. Липите зад огромните прозорци се мятат напред-назад. Дневната светлината се топи. Берлин пуши „Джуно“!, подсеща една незапалена светлинна реклама върху съседните покриви.
Франи вече се е прибрала в кухнята.
Вернер наблюдава как Фредерик дращи поредната грозна спирала, моливът е като заклещен в юмрука му.
— Изритаха ме от Шулпфорта, Фредерик. Смениха датата ми на раждане и ме натириха.
Фредерик вдига молива, оглежда рисунката си и продължава.
— Към фронта. След няма и седмица.
Фредерик мърда уста, все едно дъвче въздух.
— Изглеждаш чудесно — му казва той. Без да погледне Вернер. Думите му наподобяват хълцане. — Изглеждаш чудесно, мамо.
— Глупости, „мамо“! — изсъсква Вернер. — Я се стегни и ела на себе си!
Лицето на Фредерик е напълно безизразно. Прислужницата слуша разговора им откъм кухнята. Няма други звуци — нито от улично движение, влакове или самолети, нито от призрака на фрау Шварценбергер, който да подрънква с клетката на асансьора. Няма химни, няма маршове, няма копринени транспаранти, няма оркестри, няма фанфари, няма майка, няма баща, няма комендант, който да влачи хлъзгавия си пръст по гърба на куртката му. Градът е замрял, сякаш всички са застинали в очакване някой да се подхлъзне.
Вернер поглежда към синьото на стените и си мисли за „Птиците на Америка“: жълтоглава чапла, кентъкски присмехулник, ален тангар… птица след птица, коя от коя по-красиви, но погледът на Фредерик си остава забит на няколко метра пред него, всяко око е като застояла локва, в която Вернер няма сили да погледне повече.