![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Изведнъж празната тъмнина се напълни със силен вятър — вятър, който духаше през него, но не разроши нито косъм на главата му. Гутулф простена — бе усещал това и преди. Пустотата, която го заобикаляше, се изпълни с цвъртящи гласове, които профучаваха край него, стенеха и въздишаха, изричаха думи, които той не можеше да разбере, но усещаше, че са пълни с обреченост и ужас. Протегна ръка — знаеше, че няма да хване нищо… но този път ръката му докосна нещо.
Гутулф изохка от изненада и дръпна ръката си. След миг, когато потокът стенещи сенки се стопи в безкрайния коридор, нещо отново го докосна — този път се блъсна в протегнатия му крак. Той стисна клепачи, сякаш нещото можеше да ужаси дори очите на един сляп. Последва ново настойчиво побутване. Той бавно протегна ръка и напипа… козина.
Котката — защото сигурно бе котка, той напипваше гърба й, който се извиваше на дъга под ръката му, гъвкавата опашка се плъзгаше между пръстите му — го бутна по пищяла с малката си твърда глава. Той остави пръстите си да лежат върху нея неподвижно от страх да не я изплаши и прогони. Затаи дихание, полууверен, че и тя ще се окаже като другите неща в този непостоянен подземен свят, че след миг ще изчезне. Но на котката, изглежда, й харесваше собствената й материалност: тя се изправи на два крака, нежно заби нокти в крачола му и замърка.
За момент, докато я почесваше и галеше, а невидимото животно се извиваше от удоволствие, Гутулф си спомни, че не е ял нищо, освен пълзящи твари, откакто бе попаднал в това прокълнато място. Топлата плът се движеше под ръката му — цял банкет за един умиращ човек, гощавка от месо и гореща солена кръв, отделени от него само с тънък слой козина.
„Толкова е лесно — помисли си той, докато пръстите му леко кръжаха по котешката шия. — Лесно. Лесно“. После, когато пръстите му стиснаха малко по-силно, котката замърка пак. Вибрациите се движеха от гърлото й през пръстите му — трепет на доволство и доверие, пронизително прекрасен, като мелодия на ангелски хор. За втори път през последния час Гутулф избухна в плач.
Някогашният граф на Утаниат се събуди. Нямаше представа колко е спал, но за пръв път от много дни се почувствува наистина отпочинал. Мигът му спокойствие свърши бързо, когато разбра, че топлото тяло, което бе се гушило в скута му, си е отишло. Отново беше сам.
И точно когато пустотата отново го връхлетя, нещо меко се притисна до крака му, после едно прохладно носле се пъхна в шепата му.
— Върна се — прошепна той. — Ти се върна. — Посегна да погали главата на котката, но вместо нея напипа нещо по-малко, нещо топло, влажно и хлъзгаво. Котката измърка и той разбра какво бута към него: беше плъх, току-що убит.
Гутулф седна, мълчаливо благодари на Ейдон и с треперещи пръсти разкъса подаръка. После даде половината на животинчето.
Дълбоко под тъмната грамада на планината Стормспайк очите на Утук'ку Сейт-Хамакха внезапно се отвориха. Тя лежеше неподвижно в криптата от оникс, която й беше ложе, и се взираше нагоре в тъмнината на каменната си камера. Бе скитала много надалече от своя лабиринт, в места по света на сънищата, където можеха да ходят само най-възрастните от безсмъртните — и в сенките на най-далечните невероятности бе видяла нещо, което не бе очаквала. Остър отломък безпокойство прониза древното й сърце. Някъде в най-отдалечените краища на нейните рисунки се беше скъсала нишка. Тя не можеше да разбере какво означава това, но беше се появила някаква несигурност, някакъв дефект в тъканото толкова дълго и толкова безпогрешно.
Кралицата на норните седна, дългите й пръсти хванаха сребърната й маска. Тя я сложи на лицето си и отново стана спокойно безчувствена като луната, след това отпрати навън студена летяща мисъл. Врата се отвори в мрака и влязоха тъмни сенки — внесоха малко светлина, защото и те носеха маски, само че от леко блещукащ светъл камък. Помогнаха на господарката си да стане от гробницата си и й донесоха кралските одежди от леденобяло и сребро, увиха я с тях с ритуалната грижливост на жреци, повиващи мъртвец. И щом я облякоха, се измъкнаха и отново я оставиха сама. Утук'ку поседя малко в неосветената камера. Дори и да дишаше, дишаше съвсем безшумно. Единствено почти неуловимото поскърцване на основите на планината нарушаваше абсолютната тишина.
След известно време Кралицата на норните стана и тръгна по криволичещите коридори, които слугите й бяха прокопали в плътта на планината през дълбините на миналото. Най-после стигна до пещерата на Дишащата арфа и седна на големия трон от черен камък. Арфата се рееше в мъглата, която се издигаше от широкия кладенец, подвижните й очертания проблясваха на светлините, които се излъчваха от дълбочината долу. Неосветените пееха някъде в дълбините на Стормспайк, кухите им гласове напипваха следите на песни, които са били стари и вече забравени още в Изгубената градина Вениха До'сае. Утук'ку се вторачи в арфата и остави съзнанието си да следи заплетените й движения: изпаренията от ямата срещаха ледения въздух и се превръщаха в скреж върху клепките й.