Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

„Какво е станало с другите? — изведнъж се запита той. — С Елиас, с демона Приратес?“ Ако божествена справедливост се бе проявила, те не можеше да са избягали, след като престъпленията на душите им бяха много по-огромни и зловещи от тези в скромната сметка на неговата душа. Какво бе станало с тях и с другите неизброими грешници, живели и умирали на шеметната земя? Дали всеки е бил осъден на собственото си самотно проклятие? Дали не бродеха просто от другата страна на каменните стени и не се питаха дали не са последните създания във вселената?

Той с мъка се изправи и се блъсна в стената, после я удари с длан.

— Ето ме! — извика той. — Аз съм! — Провлече пръсти по студения, леко влажен камък и отново се смъкна на пода.

През всичките години, през които беше живял — защото не можеше да се отърве от усещането, че животът му вече е свършил, въпреки че все още обитаваше тяло, което го болеше, и беше гладен — Гутулф никога не бе съзнавал простото чудо на общуването. Бе се радвал на връзките си с другите — на грубата компания на мъжете, на харесващата му отстъпчивост на жените — но винаги можеше да мине и без тях. Приятели бяха умирали или си бяха отивали. На някои бе принуден да обърне гръб, когато му се противопоставяха, един-двама трябваше да отстрани въпреки приятелството. Дори кралят се бе отдръпнал от него напоследък, но Гутулф беше силен. Да имаш нужда от някого значи да си слаб. Да си слаб значи да не си мъж.

Сега Гутулф мислеше за най-скъпото, което бе притежавал. Не беше честта му, защото знаеше, че се бе отказал от нея, когато не си помръдна пръста да помогне на Елиас да се пребори с нарастващата си лудост. Не беше гордостта му, защото я бе загубил заедно със зрението си, когато се превърна в залитащ инвалид, който трябва да чака някой слуга да му донесе нощното гърне. Дори смелостта му вече не му принадлежеше, не беше нещо, което би могъл да даде или да получи, защото бе отлетяла, когато Елиас го бе накарал да докосне сивия меч и той бе почувствал ужасяващата студена песен на оръжието да протича през него като отрова. Не, единственото, което му бе останало, бе най-ефимерното от всичко, мъничката искрица, която още живееше и се надяваше, въпреки че беше погребана под бремето на отчаянието. Може би това беше душа, онова нещо, за което бърборят проповедниците, а може би и не беше — вече му беше все едно. Но знаеше твърдо, че би дал и тази последна, решаваща искра само да може още веднъж да е с някого, да се свърши с тази отвратителна самота.