![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Докато отново завързваше имуществото си, чу гласове в коридора. След малко големите кухненски врати се отвориха. Сърцето й заби бързо като на птица. Тя се наведе, хвана с непослушни пръсти завесата и я дръпна над входа на килера точно когато външната врата се блъсна в стената и по плочите прокънтяха стъпки на ботуши.
— По дяволите и той, и ухилената му физиономия — къде се дяна?
Рейчъл се ококори — това беше гласът на краля.
— Сигурен съм, че чух някого тук! — извика Елиас. Чу се трясък на нещо, съборено от някоя от надрасканите с ножове маси, после ритмичните стъпки на човек, който крачи из кухнята. — Чувам всичко в този замък, всяка стъпка, всяко шушукане — главата ми ще се пръсне от тях! Той трябва да е бил! Кой друг може да е?
— Казах ти, твое величество — не знам.
Сърцето на Рейчъл Драконката подскочи. Това беше Приратес. Тя си го представи както стоеше пред нея — ножът й стърчеше от гърба му, все едно изобщо не го беше пробола — и усети, че се свлича на пода. Протегна ръка да се задържи и се хвана за една медна пиростия, окачена на стената. С последни сили я сграбчи, за да не падне и да не издрънчи.
„Като плъх!“ Мислите й бяха разпокъсани. „Като плъх. В капан. С котките отвън“.
— Ейдон да го порази, няма да ми бяга! — Грубият глас на Елиас, люлеещ се на ръба на някакво странно отчаяние, сякаш отразяваше паниката на Рейчъл. — Хенгфиск! — извика той. — Проклета да е душата ти, къде си? — Шумът от гневните крачки на краля се поднови. — Когато го намеря, ще му прережа гърлото.
— Аз ще ти налея чашата, твое величество. Ела.
— Не става въпрос за това! Какво прави той? Къде е? Няма право да излиза и да скита!
— Ще се върне скоро, сигурен съм — каза проповедникът малко нетърпеливо. — Нуждите му са малко и лесно се задоволяват. Хайде, Елиас, трябва да се върнем в покоите ти.
— Той се крие! — Стъпките на краля изведнъж започнаха да се приближават. Той се спря и Рейчъл чу скърцането на панти, когато Елиас силно дръпна една от потрошените врати. — Крие се някъде!
Стъпките приближиха още повече. Рейчъл затаи дъх, неподвижна като камък. Чуваше как кралят сумти ядосано, как дърпа вратите и рита всичко на пътя си. Главата й се завъртя. Тъмнина се спусна пред очите й, тъмнина, пронизана от трептящи искри светлина.
— Кралю! — Гласът на Приратес беше остър. Кралят спря да громи и над кухнята се спусна тишина. — Това няма да доведе до нищо. Ела. Ела да ти налея чашата. Преуморен си.
Елиас изръмжа — ужасен звук на животно в предсмъртна болка. После каза:
— Кога ще свърши всичко това, Приратес?
— Скоро, кралю. — Гласът на проповедника възвърна успокоителния си тон. — Има няколко ритуала, които трябва да се изпълнят в Навечерието на мъките. Тогава, след като годината се обърне, звездата ще дойде и това ще покаже, че последните дни са близо. Скоро след това твоето чакане ще свърши.
— Понякога не мога да понасям болката, Приратес. Непрекъснато се чудя дали нещо може да бъде по-лошо от тази болка.
— Най-големият от всички дарове категорично си струва всякаква цена, Елиас. — Стъпките на Приратес се приближиха. — Както болката е по-силна от всичко, което другите могат да понесат, така и ти си по-храбър от другите хора. И наградата ти ще бъде съответно великолепна.
Двамата се отдалечиха от скривалището й. Рейчъл изпусна дъха си с почти безшумно съскане.
— Изгарям…
— Знам, кралю. — Вратите се блъснаха след тях.
Рейчъл Драконката се смъкна превита на две на пода в килера. Когато направи знака на Дървото, ръката й трепереше.
Гутулф усещаше камък зад гърба си и камък под краката си, но в същото време чувстваше, че стои пред огромна пропаст. Коленичи и опипа внимателно пред себе си — почти пълзеше по земята, сигурен, че всеки момент ръката му ще се размаха над празно пространство. Но пред него нямаше нищо, освен безкрайните камъни на коридора.
— Помогни ми, Боже, аз съм прокълнат! — извика той. Гласът му прогърмя и отекна от далечен таван, като заглуши за момент шепнещия хор, който го заобикаляше от незнайно колко време. — Прокълнат! — И падна напред, и затисна очите си с ръце, и заплака.
Знаеше само, че трябва да е някъде под замъка. От момента, в който мина през невидимата врата, бягайки от пламъците, които жареха толкова силно, че беше сигурен, че ще го изпепелят, беше изгубен като прокълната душа. Бе скитал из тези заплетени дълбини толкова дълго, че вече не можеше да си спомни усещането за вятър и слънце по лицето си, не можеше да извика спомена за вкуса на друга храна освен студени червеи и бръмбари. И винаги… другите… бяха го придружавали: тихото мърморене тъкмо под границата на различимостта, призрачните създания, които сякаш се движеха до него, но се подиграваха със слепотата му, като се изплъзваха, преди да успее да ги докосне. Безброй дни се бе препъвал, невиждащ през този пъкъл на печални шепнещи привидения, докато от живота не остана само тази част, която го правеше чувствителен към изтезания. Бе се превърнал в натегната струна, опъната между ужаса и глада. Прокълнат беше. Не можеше да има друго обяснение.