Пазачът на фара [bg]

– Така се страхувах – каза Ерика и усети, че ще се разплаче.

– Знам. Аз също. Страхувах се да се върна.

– Защо? Искам да кажа, разбирам, знам че...

Мъчеше се да намери правилната формулировка. Как би могла да опише с думи мъката на Ана, след като истината бе, че Ерика не разбираше и не знаеше нищо.

– Там беше тъмно. И болеше по-малко да стоя в мрака, отколкото да бъда тук при вас.

– Но сега – каза Ерика с разтреперан глас, – сега си тук?

Ана кимна бавно и отпи още една глътка кафе.

– Къде са близнаците?

Ерика не знаеше какво да отговори, но Ана като че ли я разбра. Усмихна се.

– Така искам да ги видя. На кого приличат? И приличат ли си един на друг?

Ерика я погледна, все още внимавайки за реакцията й.

– Всъщност не си приличат особено. Дори като характер. Ноел е по-шумен, дава да се разбере, когато иска нещо. И е адски настойчив и упорит. Антон е почти пълната му противоположност. Рядко крещи и като цяло не се вълнува излишно. Доволен е от живота, с други думи. Но не знам на кого приличат.

Усмивката на Ана стана по-широка.

– Шегуваш ли се? Ти на практика описа себе си и Патрик. И ще ти подскажа: не ти си доволната.

– Не, но... – започна Ерика, но млъкна, защото осъзна, че Ана е права.

Беше описала себе си и Патрик, макар да знаеше, че той не винаги е толкова спокоен на работа, колкото е вкъщи.

– Много бих искала да ги видя – повтори Ана и изгледа Ерика продължително. – Няма връзка и ти го знаеш. Твоите момчета не оцеляха за сметка на моето.

Ерика не можеше да сдържа сълзите си повече. Вината, която бе носила през последните месеци, започна бавно да изчезва. Но продължаваше да се колебае дали Ана казва истината. Трябваше да мине известно време, преди да бъде напълно сигурна.

– Мога да дойда с тях веднага щом си готова. Само кажи.

– Можеш ли да ги доведеш сега, ако няма да те затрудни твърде много? – попита Ана.

Бузите й бяха започнали да придобиват малко цвят.

– Мога да звънна на Кристина и да я питам дали може да ги докара.

Ана кимна и две минути по-късно Ерика вече беше уредила свекърва й да дойде с момчетата.

– Все още е трудно – каза Ана. – Мракът продължава да витае в периферията.

– Да, но сега поне си тук – каза Ерика и хвана ръката й. – Идвах да те видя, докато беше горе. Беше ужасно, сякаш там лежеше само обвивката ти, а не ти самата.

– Сигурно наистина е било така. Понякога почти ме обзема паника, като усетя, че и сега не е много по-различно. Чувствам се като черупка и не знам дали ще мога отново да запълня самата себе си. Толкова е празно. Ето тук.

Тя сложи ръка на корема си и бавно го погали.

– Спомняш ли си нещо от погребението?