Пазачът на фара [bg]

Той погледна строго към Карл.

– Да – измърмори той, взирайки се в масата.

– Добре, значи е решено. Следващия път, когато ходите до Фелбака, ще вземете с вас и малката Емели, за да я прегледа лекарят. Милата ви леля също би оценила едно посещение.

Той примигна и си взе сухар.

– Много са вкусни – каза после, а от устата му полетяха трохи.

– Благодаря.

Емели не благодареше само за комплимента му. Радваше се, че ще може да отиде до града и да се види с други хора. Сега Карл може би дори щеше да й позволи от време на време да ходи на църква. Това щеше да й помогне да понася живота тук по-лесно. Безкрайно по-лесно.

– Е, мисля, че на Карлсон скоро ще му омръзне да ме чака. Той бе така добър да ме докара, но вероятно вече иска да се прибира. Благодаря за кафето и вкусните сухари.

Свещеникът се изправи и Емели стана рязко, за да му направи място.

– Вижте, коремите ни са почти еднакво големи – каза той.

Емели толкова се засрами, че почувства как цялата почервенява. Но после не можа да не се усмихне. Харесваше свещеника. Бе готова да падне на колене и да разцелува краката му. Благодарение на него вече можеше да посещава Фелбака.

– Сигурно сте чували какво казват за острова? – попита свещеникът през смях, когато Карл и Емели го изпратиха до кея.

Юлиан се бе сбогувал набързо и се бе върнал във фара.

– Какво имате предвид? – попита Карл и помогна на свещеника да се качи в лодката.

– Че тук витаят духове. Но това са просто приказки, разбира се. Освен ако не сте видели нещо?

Той отново се засмя и дебелите му бузи се разтресоха.

– Не вярваме в такива неща – каза Карл и хвърли въжето, което току-що бе развързал.

Емели не каза нищо. Но докато махаше за сбогом, се замисли за онези, които бяха единствената й истинска компания на острова. Не можеше да разкаже нещо такова на свещеника, а и той нямаше да й повярва.

На път към къщата ги видя с крайчеца на очите си. Не се страхуваше от тях. Дори сега, когато бяха започнали открито да се появяват пред нея. Знаеше, че не искат да й сторят зло.