Пазачът на фара [bg]

– Повтарям: от Матс Сверин ли си наел апартамента?

Гласът на Патрик бе спокоен, но той явно започваше да губи търпение.

– Да, от него – отговори Расмус неохотно.

– Съжалявам, но трябва да ти съобщя, че Матс Сверин е мъртъв. Убит.

Расмус го зяпна.

– Убит? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? И това какво общо има с мен?

– Нищо, да се надяваме, но искаме да научим повече за Матс и живота му.

– Не го познавам, така че не мога да ви помогна.

– Ние ще преценим това – каза Патрик. – Апартаментът обзаведен ли беше, когато го нае?

– Да, всички неща тук са негови.

– Не е ли взел нещо със себе си?

Расмус сви рамене.

– Не мисля. Прибра в кашони по-личните вещи, снимки и разни такива, но после откара всичко на сметището. Каза, че искал да се отърве от старите боклуци.

Патрик се огледа. Тук като че ли нямаше повече лични вещи отколкото в апартамента във Фелбака. Още не знаеше какво, но нещо беше накарало Матс Сверин да реши да започне на чисто. Обърна се пак към Расмус.

– Как нае апартамента?

– Чрез обява. Матс бързаше да се отърве от жилището. Беше си изпатил и искаше да се чупи от града.

– Каза ли нещо за това? – намеси се Мартин.

– За кое?

– За случая, когато си е изпатил – каза Мартин търпеливо.

Източникът на сладникавата миризма в апартамента не правеше ума на младия студент особено бистър.

– Не, не е споменавал.

Расмус провлачи думите, което разбуди интереса на Патрик.

– Но?

– Какво но?

Расмус започна да върти нервно стола си наляво-надясно.

– Ако знаеш нещо за побоя над Матс, бихме оценили, ако ни го разкажеш.

– Не съдействам на ченгета.

Очите на студента се стесниха. Патрик си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои. Това момче безспорно му лазеше по нервите.

– Предложението още важи. Спокоен и приятелски разговор с нас, или разходка до управлението и обиск на целия апартамент.

Расмус замръзна на стола. После въздъхна.

– Нищо не знам, така че няма защо да ми се отваряте. Но можете да питате Петершон от горния етаж. Той май е видял какво е станало.

– Защо тогава не е съобщил в полицията?

– Питайте го него. Знам само, че в блока се говори, че той знае нещо.

Расмус стисна устни и те разбраха, че няма да изкопчат от него нищо повече.

– Благодаря за помощта – каза Патрик. – Ето визитната ми картичка, в случай че се сетиш още нещо.

Расмус погледна картичката, която Патрик му подаде, взе я и я задържа между палеца и показалеца си, сякаш миришеше лошо. После демонстративно я пусна право в кошчето.

Патрик и Мартин излязоха на стълбите и с облекчение оставиха тежката миризма на хашиш зад себе си.

– Ама че неприятен образ – каза Мартин и поклати глава.

– Реалността все някой ден ще го застигне – каза Патрик, надявайки се, че не е станал толкова циничен, колкото звучеше.