Пазачът на фара [bg]

– Разчитам, че Паула и Йоста могат да се справят сами. Пак ще й се обадя, за да проверя, но тъй като така и така сме тук, бих искал да поговоря с наемателя на Матс и с другите съседи. Няма смисъл после да се връщаме специално заради това.

Патрик звънна на Паула и я зачака да вдигне. Докато говореха, Мартин слушаше напрегнато отстрани. След няколко минути Патрик приключи разговора.

– Всичко е под контрол, така че продължаваме по план. Може да минем през болницата на връщане, ако още са там.

– Добре. Разбрали ли са къде децата са намерили кокаина?

– В кошче за боклук пред блока, където е живял Матс Сверин.

Мартин помълча известно време, след което попита:

– Мислиш ли, че има връзка?

– Кой знае – каза Патрик и сви рамене. – Знаем, че там живеят и други хора, на които може да е принадлежал кокаинът. Но определено е интересно, че е намерен тъкмо пред входа на Матс.

Мартин се наведе напред, за да може да разчете уличните табелки.

– Завий тук. „Ерик Далбергсгатан“. Кой номер беше?

– Четиресет и осем.

Патрик наби спирачки пред пешеходната пътека, където една възрастна дама пресичаше най-безгрижно. Изчака нетърпеливо жената да отмине, преди да потегли рязко.

– По-спокойно – каза Мартин, хванал се здраво за дръжката на вратата.

– Ето го – каза Патрик невъзмутимо. – Номер четиресет и осем.

– Да се надяваме, че има някой. Може би трябваше да се обадим предварително.

– Ще позвъним и ще видим дали сме извадили късмет.

Слязоха от колата и тръгнаха към вратата. Сградата пред тях беше стара и тухлена. Апартаментите вътре сигурно бяха с хоросанова мазилка и дървени подове.

– Как се казва наемателят? – попита Мартин.

Патрик извади бележка от джоба си.

– Юнсон. Расмус Юнсон. Апартаментът е на първия етаж.

Мартин кимна и натисна звънеца, на който още пишеше Сверин. Почти веднага бе възнаграден с пращящ отговор.

– Да?

– От полицията сме. Бихме искали да поговорим. Ще ни отвориш ли, ако обичаш?

Мартин говореше колкото се може по-ясно по домофона.

– Защо?

– Ще ви обясним, ако ни пуснеш. Би ли могъл да отвориш, моля?

Домофонът изщрака, а веднага след това се чу избръмчаването на ключалката.

Качиха се на първия етаж и огледаха табелките по вратите.

– Ето тук – каза Мартин и посочи вратата вляво.

Натисна звънеца и щом отвътре се чуха стъпки, двамата с Патрик отстъпиха крачка назад. Вратата се открехна, но предпазната верига не беше свалена. Млад мъж на двайсетина години ги погледна подозрително през пролуката.

– Ти ли си Расмус Юнсон? – попита Патрик.

– Кой пита?

– Както казахме, ние сме полицаи. Идваме във връзка с Матс Сверин, от когото си наел апартамента.

– Аха – каза мъжът, без да махне веригата.

Интонацията му граничеше с безочието и Патрик усети как го полазва раздразнение. Впери очи в младия мъж и каза:

– Можеш да ни пуснеш, така че да си говорим спокойно и дружелюбно. Или пък ако предпочиташ, мога да се обадя на няколко места, апартаментът ти да бъде обискиран, а ти да прекараш остатъка от деня, а може би и следващия, в участъка.