Третият близнак [bg]

— Хей, Бери, ти май сериозно мислиш за това. Но сигурно не можеш да ми кажеш много неща по телефона.

— Вярно е.

— Трябва да свършвам, моят човек звъни на вратата. Доскоро, Марлборо.

Това беше стара семейна закачка за сбогуване и той отговори с останалата част от паролата:

— До след миг, Едвард Григ.

Берингтън затвори.

С изненада установи, че излизането на Виви с нейния човек му е като че ли неприятно — нямаше представа кой може да бъде. А той трябваше да си остане сам вкъщи с чаша уиски в ръка. Освен смъртта на баща му, разводът с Виви бе най-голямата мъка в живота на Берингтън. Не я обвиняваше, че го бе напуснала — той се бе оказал безнадеждно неверен съпруг. Но я бе обичал и тя все още му липсваше — тринайсет години след развода. Фактът, че именно той бе виновен за това, само увеличаваше мъката му още повече. Лекият тон, с който двамата бяха разговаряли по телефона, му припомни приятните мигове, прекарани с нея през добрите стари времена.

Включи телевизора и докато чакаше вечерята му да се притопли, се загледа в новините. Кухнята се изпълни с ароматите на подправките, които Мариан слагаше. Беше страхотна готвачка. Може би защото идваше от Мартиника — бивша френска колония.

Тъкмо бе извадил ястието от фурната и телефонът отново иззвъня. Този път бе Престън Барк. Гласът му звучеше развълнувано.

— Току-що ми се обади Дик Мински от Филаделфия — съобщи той с треперещ глас. — Джийни Ферами си е уредила среща да посети „Авънтайн“ утре.

Берингтън седна тежко на първия попаднал му стол.

— Това се казва изненада! — изпъшка той. — Е как така е успяла да стигне до клиниката?

— Не знам. Дик не е бил там, дежурният управител е разговарял с нея. Казала му, че някои от нейните обекти били лекувани в клиниката много отдавна и тя искала да види медицинските им картони. Обещала да изпрати разрешенията им по факса, щяла да бъде там в два часа следобед. Слава богу, че Дик случайно се обадил до клиниката за нещо съвсем друго и дежурният управител споменал за разговора.

Дик Мински бе един от първите, които „Дженетико“ нае още през седемдесетте. Тогава отговаряше само за пощата, а сега вече бе управител на клиниката. Никога не го допуснаха до вътрешния кръг — само Джим, Престън и Берингтън имаха право да бъдат в този клуб, — но знаеше, че миналото на компанията си има своите тайни. Дискретността у него се включваше автоматично.