За честта на крадеца [bg]

Три часа след изгрев напуснах дома на Джелем през предната врата, скрил лицето си под качулката на дълго наметало. Джелем и Деган излязоха пет минути по-рано, като Джелем трябваше да прилича на мен отдалече, доколкото можахме да го предрешим. Никой не се изсули от сенките, за да ги проследи. Предпочетох да сметна това за признак, че никой не ни държи под око, вместо да се радвам на жалките ни усилия в маскировката.

Подръпнах за пореден път прешития за мен жакет. Съпругата на Джелем прегъна, подряза, тропоса и заши наново дрехата с изумителна сръчност, но още усещах, че е била скроена за друг човек. Деган обаче ми напомни, че никой не очаква тъкмо аз да се размотавам натруфен така, и засега това беше по-добре, отколкото да облека обичайните си дрехи.

Поне ботушите ми бяха останали здрави, иначе щях да се тътря с прекалено големи чехли, чиито носове са запълнени с натъпкани парцали.

Носех книгата на Йоклаудия, скрита под жакета и наметалото. Наглед беше редно направо да я занеса на Келс — в края на краищата той ми бе заръчал да я намеря, пък и работех за него. Но схватката с Белите пояси и особено сънят със Сивата принцеса още бяха твърде ярки в паметта ми, за да ги пренебрегна. Докато не проумея как дневникът на Йоклаудия се съчетава с войната в Десетте пътя, нямаше да го дам на никого. Не беше нещо, което просто да сложа на масата пред Келс, макар да ми бе и главатар, и приятел. Уважавах го, но това не означаваше, че съм готов да му поверя книга за имперска магия, особено във време, когато той се бори за оцеляването на своята банда.

Вървях с наведена глава и не зяпах наоколо, докато се провирах в сутрешните тълпи. Гъмжилото от балами ме бавеше, но пък ми помагаше да се слея по-лесно с навалицата.

Добрах се до Площада на Петия ангел и спрях да си купя чай с масло. Плъзгах поглед по хората, търсех лица или силуети, които поне малко да се престарават в липсата на интерес към мен. Чаят беше приятен с изобилието от масло, сол и мента. Сгря ме. Щеше да ми дойде добре заедно с петте ахрами и леката закуска малко по-рано. Допих го набързо и тръгнах пак.

Обиколих подножието на статуята на Елирокос три пъти, спирах да проверя цените на килими, да се пазаря за малка гривна, да споря със сляп гадател и да се възхитя на надарена танцьорка, която представяше по необичаен начин стила а’Сакар.

Нямах „опашка“, никой не ме дебнеше отдалече, обирджии не ме набелязваха като своя жертва. Ако някой ме следеше, беше толкова изкусен в занаята си, че не го забелязвах, камо ли пък да се отърва от него.

Доближих сергията на Мендрос.

— Ей сега ще ви обслужа, господине — обеща той забързано; държеше кошница лимони.

Тъкмо щеше да подаде кошницата на някаква добре облечена жена, но се запъна насред крачка и се обърна опулен към мен. Погледът му още шареше по дрехите ми, когато жената зад него се прокашля.

— Лимоните, ако обичате — напомни му троснато.

— Ъ? — Мендрос примига и кимна. — О, да, госпожо, разбира се.