Окото на времето [bg]

Прах — това бе първото, което видя Джош. Грамадния прашен облак, вдигнат от копитата на конете.

Беше по пладне. Първият ясен безоблачен ден от доста време, като се изключеше прашната вълна, закрила хоризонта. Малко след това те се показаха иззад завесата от прах — първо сенки, но бързо придобиваха плът и кръв и се превръщаха във фигури на конници. На монголски войници.

Въпреки всичко, на което бе станал свидетел в последно време, Джош все още не можеше да повярва напълно, че се е изправил срещу цялата монголска орда под командването на самия Чингис хан и че е техен враг. Но беше точно така — виждаше го с очите си. Сърцето му заби по-бързо.

Беше се свил на тясната площадка на наблюдателницата до Вратата на Ищар и гледаше на изток, откъдето настъпваха монголите. Заедно с него бяха неколцина македонци и британци. Британците разполагаха със сравнително добри далекогледи, швейцарска изработка. Гроув ги бе предупредил да закрият лещите от слънцето — не знаеха с каква информация за обстановката във Вавилон разполага Чингис хан, но Сейбъл със сигурност щеше да се досети за причината за отблясъците. От всички най-добре екипиран бе Джош, на когото Абдикадир бе поверил безценния си прибор за нощно виждане, който освен това разполагаше с мощно увеличение. Абдикадир се бе присъединил към армията.

При първия знак за приближаването на монголите сред македонците и британците се долови напрежение и същевременно вълнение, като от отдавна чакано представление. Джош дори зърна ярката туника на Александър при съседната градска порта — владетелят бе дошъл веднага щом му бяха съобщили за приближаващата се армия.

Монголите прииждаха на дълги редове и изглежда, бяха разделени на групи от по десетима конници. Джош направи някои бързи изчисления — при двеста души дължина и двайсет дълбочина това означаваше четири или пет хиляди конници за първоначалната атака.

Александър бе строил пред стените на Вавилон десет хиляди души. Вятърът развяваше дългите им алени наметала, а златистите им шлемове лъщяха на слънцето. Офицерите се отличаваха по сините пера върху шлемовете.

Започна се.

Първото нападение бе със стрели. Предната редица на настъпващите монголи опъна лъкове и пусна залп към небето. Стрелите бяха със заострени кокалени върхове и на разстояние от сто стъпки удряха точно. Бързината на стрелбата зависеше само от скоростта, с която лъконосците вадеха стрелите от колчаните.

Македонците бяха строени в две дълги редици, като в средата бяха копиеносците, а фланговете пазеха елитните щитоносци. В мига, когато стрелите литнаха, откъм македонските редици се чу пронизителният сигнал на тръбите и бойците се прегрупираха в плътни карета, със страни от по осем души. Вдигнаха кожените си щитове над главите си и ги припокриха, образувайки онова, което римляните наричаха „костенурка“.

Стрелите затропаха върху щитовете. „Костенурките“ удържаха, но не без жертви. Тук-там отделни войници паднаха и закрещяха от болка и за миг, докато ги изнасяха назад, в бойния ред се образуваха пролуки.