Окото на времето [bg]

Тя сви рамене.

— Беше хубавец, от нашия полк. Имахме бурна връзка, после всичко приключи. За съжаление пиеше, а това винаги води до усложнения. Когато се роди Мира, Майк не знаеше какво да прави. Не беше лош човек, но всичко между нас бе угаснало. Исках нея, не него. А после той загина… — Очите й се насълзиха и тя заби нокти в дланта си. — Отсъствах твърде дълго. Разбирах, че прекарвам прекалено малко време с дъщеричката си. Обещах си, че ще се поправя, но все не успявах. А сега попаднах тук и точно когато най-много ми се иска да съм у дома, трябва да се справяме с този проклет Чингис хан.

Джош хвана лицето й в ръце.

— Никой от нас не го е искал. И ако утре умрем… Бис, как мислиш, дали ще възкръснем? Искам да кажа, дали съществуваме и в някой друг отрязък на времето?

— Не. Всъщност… може да има и друга Бисиса Дът. Но няма да съм аз.

— Значи този момент е всичко, което имаме — прошепна той.

След тези думи вече беше неизбежно. Устните им се срещнаха, зъбите им се докоснаха и тя го дръпна под одеялото. Той беше нежен и внимателен, може би му беше за първи път, но я облада с отчаяна, жадна страст.

Тя се потопи в топлината на мига.

Но когато всичко свърши и тя отново се сети за Мира, изпита неясни угризения. Усети някаква празнота в себе си, сякаш мястото, което доскоро бе заемала Мира, бе пусто.

Освен това непрестанно чувстваше присъствието на Окото над тях и как отраженията им — нейното и на Джош — се местят по гладката му повърхност като пъплещи насекоми.