Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Успя да потисне тъгата си, преди да е успяла да я овладее. Мишани. Това име трябваше да си остане завинаги в миналото й. Ако искаше да продължи да живее, трябваше да свикне с това, че хората щяха да я отбягват и презират — дори и онези, които смяташе за най-близки. Може би просто отказваше да възприеме очебийната истина — че Кайлин ту Моритат и нейният Ален орден бяха единствените, които щяха да я приемат сега, единствените, които я искаха. Макар и да хранеше известни съмнения по отношение на мотивите им, не можеше да отрече този факт. За всички други тя бе просто една Различна, досущ като противните твари, които бяха нападнали кервана им.
Мамак изглеждаше способен водач и те се чувстваха в безопасност в ръцете му — доколкото беше възможно да се чувстват така на подобно враждебно място. На много пъти той ги накара да се върнат назад, за да избегнат някоя отвесна скала, или да заобиколят дълбока пропаст. Той рядко обясняваше защо — това бе едно от малкото неща, за които не беше особено разговорлив — ала всеки път, когато се чудеха за отсъствието на опасните създания, за които бяха предупредени, се сещаха за тези обходи и предполагаха, че благодарение на него не бяха срещнали нито една опасна твар. Е, натъкнаха се на някои по-дребни животни — някои с малки, а други с големи деформации — но почти всички бяха новородени екземпляри, малки зверчета и пиленца, които едва ли щяха да доживеят до зрелост, без да попаднат в лапите на някой хищник. Наличието на тези хищници ставаше видно посред нощ, когато свистящият вятър бе придружен от призрачен вой и ръмжене, излизащи от чудовищни гърла. На втората нощ никой от тях не мигна, защото всички бяха заслушани във виенето на незнайните зверове, което се приближаваше все по-близо и по-близо и накрая започна да се чува от всички страни. Обаче Мамак не им позволи да запалят огън тази нощ и въпреки че умряха от студ, планинските създания ги отминаха.
На третия ден времето се влоши.
Намираха се на една огромна, наклонена гола скала, когато се разрази бурята, появила се сякаш от нищото. Кайку бе потресена от бързината, с която облаците се сгъстиха, и от яростта, с която пороят ги засипа. Тя бе свикнала с бавното, постепенно натрупване на влажността във въздуха, характерно за континента, когато човек можеше да прецени кога точно щеше да връхлети бурята; тук обаче нямаше подобни предупредителни знаци. Мамак изруга и ускори крачка, водейки ги по плоската скала към някакъв подслон, ала поне няколко часа щяха да се намират на открито и се бояха, че бурята ще се изсипе над главите им.
Кайку никога досега не бе преживявала нещо подобно. Леденостудените дъждовни капки я блъскаха и шибаха с такава сила, че сякаш пробиваха дупки в кожата на лицето й. Светкавици проблясваха и разкъсваха въздуха, гръмотевици трещяха и ехото им отекваше сред планинските бърда. На пътешествениците им се струваше, че на такава надморска височина се намират твърде близо до облака и свирепото настроение на бурята ги караше да се свиват от страх. Вятърът сякаш духаше от всички страни, опитвайки се да ги вдигне във въздуха и да ги запрати в някоя урва. Както Мамак ги беше посъветвал, бяха си купили дебели палта за пътешествието и сега бяха изключително доволни, че са го послушали, ала въпреки качулките, скрили лицата им, вятърът и дъждът ги брулеха безмилостно.
Те склониха глави пред гнева на стихиите, но продължиха напред. Торбите на гърбовете им бяха подгизнали, зъбите им тракаха, устните и бузите им бяха вкочанясали, ала те не спираха да поставят единия си крак пред другия и да напредват по хлъзгавия от дъжда скалист склон. Всеки път, когато Кайку си помисляше, че не може повече, че по някакъв начин трябва да спре целия този ад или да се свие на кълбо и да се просне на земята, поглеждаше към стръмната скала, към която се стремяха, и изохкваше жалостиво при мисълта колко малко разстояние са изминали.
В крайна сметка непоносимото свърши и те се промъкнаха в една пещера, измръзнали, подгизнали и треперещи. Размерите й бяха подходящи за четиримата, а стените й бяха от грапав черен камък, осеян с жилки кварц, който блестеше тъй, сякаш бе обсипан с капчици роса. Подът бе милостиво наклонен нагоре от отвора на укритието, поради което бе съвсем сух, макар че дори и да беше наводнен, пак щяха да се прислонят тук. Мамак отиде до дъното й и им извика, че е необитавана, след което започна да проклина и ругае боговете и особено Паназу заради ужасната буря.