Лотарията [The Winner - bg]

— Признах, че преследването с колата ни тревожи и че вземаме мерки.

— И той го прие? Без повече въпроси? — Тонът на Чарли беше доста скептичен.

— Говорех истината, Чарли — заяви разгорещено тя. — Умирам от удоволствие, когато ми се удава случай, колкото и рядко да е това, да не изричам лъжи.

— Добре де, добре. Не исках да те дразня. Господи, държим се, сякаш сме женени от сто години.

— Ние сме женени от сто години, Чарли — усмихна се Лу Ан. — Просто имаме повече тайни от обикновените семейства.

Чарли запали пурата си.

— Значи смяташ, че Ригс е чист? И няма да души наоколо?

— Струва ми се, че е много любопитен и има право да бъде. Но ми каза, че няма да се бърка, и аз му вярвам. Не знам защо, но е така.

— И той ще дойде утре на обяд. За да го опознаеш по-добре, предполагам.

Лу Ан се взря в Чарли за миг. Имаше ли нотка на ревност в гласа му?

— Така можем да го държим под око, а и да понаучим нещо повече за него. Може би и той си има своите тайни. Поне така ми се струва — сви рамене тя.

— В такъв случай, ако всичко е наред с Ригс, ни остава да се тревожим само за оня с хондата. — Чарли издуха дима от пурата си право напред.

— Не е ли достатъчно?

— Едно зло ни стига за момента. А ако Пембъртън го открие, може и да си решим проблемите.

— Какво ще правиш, ако го открие? — погледна го нервно Лу Ан.

— Мислих доста по въпроса. Реших да играя открито, да го накарам да свали картите си и да видим какво, по дяволите, иска. Ако са пари, ще уредим нещата.

— А ако не иска само пари? — Трудно й беше да продължи. — Ако знае за лотарията?

Чарли извади пурата от устата си и се взря изненадано в нея.

— Не виждам откъде може да научи. Но дори и да е така, макар че става дума за шанс едно на милиард, можем да живеем на много други места, Лу Ан. Още утре може да ни няма тук.

— Пак ли да бягаме? — Гласът й беше тъжен и уморен.

— Представи си другия вариант. Не е много приятен.

Тя протегна ръка и измъкна пурата от пръстите му. После я стисна между зъбите си, пое дълбоко дима и бавно го издиша.

— Кога трябва да ти се обади Пембъртън?

— Не сме се уговаряли. Може да е довечера, може другата седмица.

— Кажи ми, като ти се обади.

— Вие първа ще научите, госпожо. Тя отвори вратата.

— А, между другото, аз поканен ли съм на обеда утре? — попита той.

— Разчитам на присъствието ти, Чарли — усмихна се кокетно тя и се отдалечи. Чарли се надигна и изпрати с поглед грациозната й фигура, после затвори вратата и седна зад бюрото. Пурата димеше в устата му.