Лотарията [The Winner - bg]

— Към обяд, става ли? Ще хапнем заедно.

Ригс я погледна изпитателно, после сви рамене.

— Мога да се освободя.

Тя тръгна надолу по стълбите, но той я догони с думите:

— Само не си въобразявайте, че оня с хондата ще се откаже.

Тя се извърна и отправи красноречив поглед към пушката, преди да насочи очи към него.

— Отдавна съм престанала да си въобразявам каквото и да е, Матю.

— Каузата е благородна, Джон, а тя обича да подкрепя благородни каузи.

Чарли се облегна на креслото и отпи от горещото кафе. Седеше на маса до прозореца в ресторанта „Шопарска глава“ край Айви Роуд, малко на запад от университета на Вирджиния. Пред него и събеседника му имаше чинии с остатъци от закуска. Мъжът насреща му грейна.

— Не мога да изразя колко много означава това за града ни. Това, че тя е тук… че и двамата сте тук, е прекрасно.

Облечен в скъп двуреден костюм, с вратовръзка на едри точки и също такава кърпичка в джобчето, къдрокосият Джон Пембъртън бе един от най-преуспяващите търговци на недвижими имоти в района. Той бе също така начело на много благотворителни организации и местни комитети. Знаеше буквално всичко, което се случваше в града и околностите му, и тъкмо по тази причина Чарли го бе поканил на закуска. Комисионата за продажбата на дома на Лу Ан бе напълнила джоба на Пембъртън с шестцифрена сума, тъй че той бе техен приятел навеки.

Сведе поглед към скута си и когато го върна към Чарли, по лицето му бе изписана глуповата усмивка.

— Надявам се в някакъв момент лично да се запозная с мисис Савидж.

— На всяка цена, Джон. Тя също с нетърпение очаква да се срещне с теб. Само че няма да стане веднага. Води доста затворен живот.

— Да, разбирам. Тук наоколо е пълно с такива хора. Кинозвезди, писатели и прочие, които имат толкова пари, че не знаят какво да ги правят.

По устните на Пембъртън заигра неволна усмивка. Чарли отгатваше, че той си мечтае за огромните комисиони, които щеше да получи от пристигането на подобни хора в околността или от заминаването им оттук.

— Ще трябва за известно време да се задоволиш с моята компания — усмихнат заяви Чарли.

— А тя е много приятна — механично го увери Пембъртън.

Чарли остави чашата си с кафе и отмести настрани чинията. Ако още пушеше, тъкмо сега би си запалил цигара.

— Наехме Мат Ригс да ни свърши една работа.

— За оградата, знам. Без съмнение това е най-голямата му поръчка досега.

Като забеляза изненадания поглед на Чарли, той се усмихна леко смутен.

— Въпреки космополитния си вид Шарлътсвил на практика е малък град. Почти всичко, което се случва, много скоро се научава от повечето хора.

При тези думи Чарли изтръпна. Дали Ригс бе споделил вече с някого? Не допуснаха ли голяма грешка, като се заселиха тук? Не беше ли по-разумно да се установят в многомилионния Ню Йорк?

Отърси се с усилие от тези смущаващи мисли и продължи темата.

— Така е. Той представи чудесни препоръки.

— Работи отлично, а освен това е надежден човек и професионалист. Според местните стандарти е сравнително нов тук, дойде едва преди пет години, но никога не съм чул да се каже лоша дума за него.