Лотарията [The Winner - bg]

Джаксън бе получил първокласно образование в елитно училище на Източното крайбрежие. Любовта му към актьорската игра, съчетана със склонност към природните и точните науки, му позволи да постигне рядката комбинация от две специалности — драматургия и химия. Утрото го заварваше прегърбен над страници сложни уравнения или зловонни смеси в университетската химическа лаборатория, а вечер енергично се впускаше в поставянето на някоя класическа пиеса от Тенеси Уилямс или Артър Милър.

Придобитите познания му вършеха отлична работа. Да можеха състудентите му да го видят сега.

В съответствие с днешния образ — мъж на средна възраст с наднормено тегло, отпуснат поради заседналия живот — по челото на Джаксън внезапно избиха капчици пот. На устните му се появи усмивка. Тази физическа реакция, която го зарадва неимоверно, бе подпомогната от подплънките, служещи да го направят по-едър и да прикрият собствената му жилеста фигура. Ала не бе само това. Той се гордееше с факта, че се вживява напълно във всяка нова личност, сякаш в зависимост от това на кого се преструваше, в тялото му протичаха различни химични реакции. Нямаше навик да посещава търговски центрове; личните му вкусове бяха далеч по-изискани. Ала клиентелата му се чувстваше като риба във вода в такава обстановка, а в неговата работа спокойствието бе важно съображение. Разговорите с него обикновено причиняваха вълнение у хората, понякога негативно. Няколко от събеседниците му бяха проявили прекомерна възбуда и го принудиха да реагира в движение. Тези спомени отново предизвикаха усмивка у Джаксън. В името на успеха бе готов на всичко. Досега ударите му попадаха в целта. Но дори само един неточен замах можеше да го провали. Усмивката му бързо угасна. Убийството в никакъв случай не бе приятно. То рядко бе оправдано, но когато беше, просто трябваше да се извърши и да бъде загърбено. По няколко причини се надяваше, че днешната среща няма да даде повод за такъв изход.

Джаксън грижливо попи с кърпичка потта на челото си и намести копчетата на ръкавелите. Приглади леко щръкналото кичурче в изрядно сресаната си перука от синтетично влакно. Истинската му коса бе прибрана под прилепваща гумена шапка.

Отвори вратата към офиса, който бе наел в търговския център, и влезе. Вътре бе чисто и подредено — дори прекалено, хрумна му внезапно, докато бавно оглеждаше обстановката. Липсваше атмосферата на истинско работно място.

Секретарката, седнала зад евтиното метално бюро във фоайето, вдигна поглед към него. В съответствие с инструкциите, които й бе дал, не направи опит да го заговори. Тя нямаше представа защо е там, нито кой е той. Беше й наредено да си тръгне веднага щом дойдеше особата, с която Джаксън имаше назначена среща. Съвсем скоро щеше вече да е в междуградския автобус с малко понатежало портмоне за сметка на минималните си усилия. Джаксън изобщо не я погледна; тя бе само статистка в последната му постановка.