Лотарията [The Winner - bg]

Най-сетне Донован спря пред внушителен дом: стогодишна триетажна тухлена сграда, зад еднометров зид, над който се извисяваше черна ограда от ковано желязо. Отключи портата и тръгна по пътеката. С друг ключ си отвори масивната дървена врата на къщата и побърза да съблече мокрото си палто. Мигом се появи камериерката, която го пое от него. Беше в традиционната за длъжността си униформа и му заговори с добре тренирана почтителност.

— Ще предам, че сте тук, мистър Донован.

Той й кимна бързо и влезе в салона, където спря за малко пред камината, за да се постопли на буйния огън, после се огледа със задоволство. Израснал бе в работническо семейство, но не криеше удоволствието, което му носеха кратките съприкосновения с лукса. Това несъответствие в характера му много го притесняваше на младини, но сега го приемаше съвсем естествено. Напредването на възрастта си имаше своите предимства, като например постепенното отърваване от чувството за вина чрез сваляне на пласт след пласт, както се бели глава лук.

Тъкмо си бе приготвил питие от запасите в барчето, когато жената се появи в стаята.

Тя приближи до него с бърза стъпка и го целуна. Донован хвана ръката й и нежно я помилва.

— Липсваше ми — каза тя.

Той я поведе към дивана до стената. Седнаха плътно един до друг, коленете им се докосваха.

Алиша Крейн бе дребничка, около трийсет и пет годишна, с дълга коса, която изглеждаше повече пепелява, отколкото руса с всеки изминал ден. Роклята й бе скъпа, а бижутата по китките и ушите й допълваха пищната елегантност на тоалета; и все пак общото впечатление бе на дискретно издържан стил. Чертите й бяха изящни, а носът — тъй малък, че почти се губеше сред блясъка на тъмнокафявите очи. Макар да не бе красива в традиционния смисъл на думата, осезаемото излъчване на богатство и нейната изисканост я правеха много приятна.

Бузата й леко потрепна, когато той я погали.

— Ти също ми липсваше, Алиша. Много.

— Не обичам, когато се налага да отсъстваш. — Говорът й, бавен и отчетлив, издаваше култура и достойнство, но звучеше прекалено официално за сравнително млада жена.

— Това е част от работата ми — усмихна се той. — А покрай теб ми става все по-трудно да си върша работата.

Алиша Крейн наистина го привличаше. Може и да не беше най-ярката звезда във вселената, но бе добър човек и й липсваше претенциозната надменност, присъща на хората с нейното богатство.

Внезапно тя възкликна:

— Но защо, за бога, си обръснал брадата си?