Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
Докато се възхищаваше на красивото му лице, огряно от меката светлина, тя внезапно усети нечие присъствие. Не беше чула стъпки, но долови с крайчеца на окото си раздвижване в другия край на спалнята. Явно господарят й се беше върнал. Шимейн вдигна глава с намерение да му обясни причината за нахлуването си в неговите покои, но думите замряха в гърлото й, когато го видя да стои гол, облян от лунната светлина. Мъничките капчици вода, които блестяха като диаманти по мускулестото му тяло й подсказаха, че е ходил да се къпе в потока. Беше метнал на главата си една кърпа и енергично търкаше косата си. Очевидно още не беше забелязал присъствието й.
Шимейн обаче нямаше как да не забележи неговото. Никога досега не беше виждала гол мъж и гледката на това стройно, силно тяло бе доста шокираща за девичите й сетива. Но в същото време тя беше омагьосана от неговата красота и горда, мъжествена грациозност. Дрехите не й бяха създали невярна представа — раменете му наистина бяха невероятно мощни и здрави и не се нуждаеха от подплънки, каквито много наперени благородници поставяха под саката си. А талията и хълбоците под широката му гръд наистина бяха тесни и мускулести. Тънка ивица тъмни косми се спускаше от леко окосмените му гърди през плоския му корем, примамвайки погледа на Шимейн надолу.
Тя замръзна на мястото си с пламнало лице и разтуптяно сърце, неспособна да отклони очи. Въпреки всички описания на мъжката анатомия, които майка й деликатно и някак смутено се бе опитвала да направи, въпреки внимателните й обяснения какво да очаква след като се омъжи за Морис, Шимейн никога не си беше представяла такова… такова съвършенство!
Тъй като не желаеше да изпада в унизителната ситуация господарят й да разбере, че е съзерцавала с възхита голотата му, вместо да избяга, както подобава на една благочестива девица, тя заотстъпва бавно, тихо назад, към люлката на Андрю. Знаеше обаче, че няма как да се измъкне незабелязано. Така или иначе, щеше да й се наложи да мине покрай Гейдж.
Изведнъж Шимейн се закова на място, доловила някаква странна промяна във фигурата на мъжа пред себе си. Погледът й все още беше прикован в слабините му и тя съвсем ясно виждаше как очертанията на мъжката плът започват да се разтеглят и уголемяват.
Шимейн стреснато вдигна очи и срещна усмихнатия поглед на Гейдж. Беше отпуснал ръце, а кърпата лежеше преметната през врата му. Влажната му, разрошена черна коса проблясваше в мрака като сребро.
— Извинете — задавено промълви тя. Прекрасно си даваше сметка, че откакто беше дошла в този дом, бе започнала непрекъснато да се извинява. — Андрю плачеше, а не знаех къде сте отишъл!
В последвалата тишина Шимейн се обърна бързо и постави момчето обратно в люлката му. Изгаряше от срам. Цялото й тяло трепереше. Тя затвори очи и се опита да събере разпилените си мисли. Но въпреки отчаяните й усилия да дойде на себе си, гледката, която бе видяла току-що, се беше запечатала в паметта й завинаги. Продължаваше да я вижда съвсем ясно, нищо, че бе с гръб към Гейдж, нищо, че беше със затворени очи.
Като внимаваше да не го поглежда, Шимейн се извърна, избяга през отворената врата и тичешком се спусна през салона. В бързината се спъна в едно от стъпалата към тавана и стисна зъби, за да не извика от болка, но не спря. Щом стигна до своята стаичка, тя се хвърли на леглото, обърна се с лице към стената и се зави презглава, молейки се отчаяно земята да се разтвори и да я погълне.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Шимейн посрещна утрото със страх. Не искаше да се среща очи в очи със своя господар, нито пък да бъде близо до него, защото знаеше, че и той като нея мисли единствено за изминалата нощ, когато я бе видял да се любува на голотата му като някаква долна развратница. Спомни си как веднъж бе докоснала неволно с ръка слабините му и колко зле се бе почувствала тогава, но случката от предишната нощ беше още по-унизителна. Копнееше да остане в леглото, докато Гейдж не замине за работилницата, но слугинските й задължения не й даваха право да се крие в стаята си като малодушна страхливка. Трябваше да слезе долу и да се опита да запази спокойствие, нищо че й идеше да потъне в земята от срам.