Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
— Имаш ли си достатъчно бои?
— Да, благодаря. — Беше изкупил два магазина.
— Какво ще правим тази вечер? — Опитваше се да прозвучи небрежно, но му беше трудно.
— Мислех си да те скапя от чукане.
Той се засмя и се почувства по-добре:
— Жена със сърце като моето.
Ако имаш сърце, скъпи, мислеше си тя, разбрала защо човек като Бо Сен Жюл не се беше оженил досега.
— Добра партия сме в такъв случай, защото ми харесва члена ти.
Той вече се беше приближил до нея, после я грабна за раменете, като едва не я повдигна от стола, наведе се да я целуне с настървение, а пръстите му се впиха в плътта й. Само миг след това той вече я беше оставил на пода, където беше пръснал рисунките й и яростно я облада, отвори устата й с неговата, напъха езика си в гърлото й, а съзнанието му се разяждаше от гняв и недоволство. Не искаше да си помисли, че Сирина може използва същите думи с някой друг мъж. Тя беше негова…
Или поне тази вечер беше негова, реши Бо, когато страстите му утихнаха. Взе я на ръце и влезе в спалнята.
Останаха будни цялата нощ, и двамата не искаха да пропуснат нито миг от часовете, които им оставаха да прекарат заедно. Нежно се любиха, бавно и сладостно, а накрая, когато се зазоряваше, вече горяха, сякаш изпепелени от последния миг, от неминуемия край на връзката им…
Бо каза, че не иска закуска, когато тя го попита.
Бързо си стягаше багажа, хвърляше дрехите в куфара, а когато вдигна поглед към нея, той беше учудващо безизразен.
— Ако стигна до Легхорн до вечерта, мога да отплавам с вечерния прилив. — Гласът му също беше безизразен.
— Искаш ли да ти приготвя нещо за обяд?
Тогава той се усмихна — частица от човека, когото познаваше.
— Ако можеш, бих приел. — Тя все още не беше усвоила и най-елементарните кулинарни похвати. — Но благодаря, че ме попита.
— Бих могла обаче да ти помогна с багажа.
— Почти съм готов. Виждала ли си часовника ми?
— В салона е, ще ти го донеса.
Когато се върна в спалнята, куфарът му беше затворен и той си обличаше тъмнозеленото палто.
Взе часовника, прокара верижката през илика на жилетката и го пусна в джоба.
— Благодаря ти за всичко — каза той, застанал на крачка разстояние, но с глас, който вече беше чужд.
— Моля, моля. Но ти беше далеч по-щедър от мен. Длъжница съм ти. — Тя говореше спокойно и не му отстъпваше по любезност.
— Разбира се, че не си. — Думите му бяха накъсани и резки. После за миг я погледна в очите. — Желая ти всичко хубаво — тихо добави той, после протегна ръка към нея и я привлече към себе си. — Целуни ме — прошепна той, — макар че ненавиждам целувките за сбогом.
— Не повече от мен — прошепна тя и се повдигна, за да го целуне, като се напрягаше да не се разплаче.
А когато устните им се срещнаха, светът отново се изпълни с чудо.
Тя беше единствената жена, от която ще си тръгне със съжаление, помисли си той. Ухаеше зашеметяващо и страстно, но въпреки това Бо нямаше намерение да се обвърже с една жена, колкото и изкусителна да беше.
Той се откъсна от нея.
— Сигурно следващия път ще се видим на вечеря на Кралкото общество. Рисуваш божествено.
— Ще ти изпратя покана за първата ми изложба. — Надяваше се, че и тя говори, без да влага чувства, като него искаше обаче да си тръгне, преди да се е унизила да го помоли да остане. — Приятно пътуване! — каза Сирина.
Той още веднъж я погледна с непроницаемо изражение, после се обърна, за да вземе куфара си. Изправи се, усмихна се, леко наведе глава за поздрав и секунда по-късно вече и беше отишъл.
— Погледни в най-горното чекмедже на скрина — подвикна й той, преди да затвори вратата на апартамента. После го чу как тича надолу по стълбите.
Изтича до прозореца и се загледа как влиза в каретата, после изчака, докато не изчезна от погледа й. Върна се в спалнята и отвори чекмеджето. Червените кожени кутийки бяха напъхани сред копринените й чорапи, а върху най-голямата имаше бележка. „Всяка дама има нужда от диаманти“, беше написал той със свободен разтеглен почерк. Беше я подписал: „С обич, Бо!“
Тя отвори елегантните кутийки една по една, а ослепителната колекция от диаманти беше предостатъчна, за да й осигури години спокоен живот — огърлицата, обиците, гривата, осеяни със стотици огромни диаманти, блестяха ослепително. Бо Сен Жюл не можеше да даде сърцето си, но във всичко останало беше най-щедрият мъж.
Тя плака цяла сутрин, после спа два дни, за да избяга от болката и нещастието в мекото легло, което Бо й беше купил, а когато най-после реши отново да се завърне към света, Сирина започна да рисува. Работеше, сякаш животът й зависеше от това и може би наистина беше така в началото — почти не спеше, нито ядеше. Рисуваше с ярост, страст, с плам и гняв. Рисуваше високи, красиви, тъмнокоси мъже във всички възможни пози, жанр и настроение, понякога плачеше и заливаше платната с боя, ядосана от житейската несправедливост. В други дни обаче изпитваше такава всепоглъщата любов от радостните си спомени, че се усмихваше, докато работеше и си тананикаше весели мелодийки.