Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
— Мъжка работа — каза той и така сложи край на разговора за семейните предци. — Отивам да докарам каретата с багажа. Ти можеш да намериш място на статива. И си помисли как ще пренаредиш спалнята. Ще видя дали хазяйката няма още едно легло.
— Не ти ли харесва това?
— Ако бях една глава по-нисък, може би щеше да ми хареса.
— Значи оставаш? — Настроението й веднага неимоверно се повиши.
— Поне няколко дни и не искам да страдам.
Тя беше сигурна, че синът на херцог Сет не беше страдал много през живота си. Освен това добре разбираше, че малкото легло няма да му е удобно.
— Попитай хазяйката и къде ще можем да хапнем.
— Ако си гладна, хапни си от хляба и сиренето, което купихме в Бадия. Ще донеса нещо за вечеря. Чао, скъпа — каза той с въздушна целувка.
Сирина минаваше из стаите, доволна от разположението на мебелите и размера на апартамента. Салонът беше голям, с миниатюрен балкон с изглед към реката, от него се влизаше в малък салон, подходящ за кабинет или всекидневна. Спалнята беше предостатъчна за нуждите й, от кухнята се излизаше на малка веранда, а от градината миришеше на лилии. Можеше да рисува в салона — светлината беше чудесна. Това беше първият й истински дом след Фолуд, но останала сама в тази непозната страна, тя беше по-щастлива от всякога. Не съвсем сама, размишляваше тя, и на това се дължеше доброто й настроение.
Освен това в бъдеще нямаше да допусне да мисли за заминаването на Бо.
Той се върна след два часа, изтича по стълбите, предупреди я, че си е дошъл у дома и накара сърцето й да запее от щастие. Беше използвал думата „дом“.
И макар че знаеше що за човек е, за нея тази дума беше много важна.
Следваха го няколко носачи, нарамили легло на части, багажа, цветя и вази.
— Това легло не е от хазяйката, ново е. Не мога да си го позволя — тихо каза тя с желанието да се намери някакъв начин да го задържи.
— По-късно ще се караме — прошепна той с блеснал поглед, — когато сглобят леглото. Ще те оставя да ми надвиеш.
— Ако спечеля, ще го върнеш ли?
— Ако спечелиш, ще ти позволя да го купиш от мен.
— С какво обаче?
— Реших, че можем да си разменим по нещо — каза той похотливо, но въпреки това чаровно.
— Имам ли избор?
Бо се престори, че за миг се замисля, а после се усмихна.
— Всъщност не. И преди да си зафучала от гняв — добави той нежно, забелязал розовината, плъзнала по бузите й, — донесох нещо за вечеря.
— Да не би да не ми се позволява да споря?
— Не и преди да е сглобено леглото. — Гласът му беше спокоен, а по лицето му играеше закачлива усмивка.
— Невъзможен си — каза тя. — Като подивял овен. — После дълбоко въздъхна. — Значи ще продължиш да увърташ, за да не говорим за това, а? — Невъзможно беше да му се сърди. Той не обръщаше никакво внимание на гнева й, а доброто му настроение и нагъл чар оставаха непомрачени.
— Хайде да поговорим за това след като се нахраним — предложи той мило.
Той обаче нямаше да го направи и беше глупаво от нейна страна дори и през ум да й мине да се опълчи срещу щедростта му.
Докато се хранеха и пиеха вино и наблюдаваха как слънцето залязва зад ниските хълмове, заобикалящи града, работниците сглобиха леглото.
— Ако останеш дълго, отново ще ме разглезиш, като ми угаждаш така — отбеляза Сирина.
— Ще имаш достатъчно време да работиш, когато си тръгна.
Думата „тръгвам“ сякаш увисна във въздуха между тях. Изпита чувството, че я изоставя и се ужаси, а това й се стори неразбираемо, при положение, че винаги беше знаела — само временно е с него.
— Но аз ще остана известно време — прошепна той, усетил, че е разстроена. И неговите чувства бяха объркани. — Ако не възразяваш.
— За мен ще е удоволствие — тихо отвърна Сирина, защото беше неспособна да кокетничи.
— Така значи. — Той дълбоко си пое дъх, сякаш беше пробягал няколко километра. — Какво да правим утре? — попита Бо с усмивка.
Той остана още една седмица и всеки ден се разхождаха с часове из улиците на ренесансовия град, прекарваха часове в разглеждане на съкровищата на изкуството, изкачиха се до върха на Дуомо, за да разгледат града, който се простираше под тях, минаха през безбройните коридори на двореца Пити и криволичещите пътечки на заобикалящите го градини Боболи, насладиха се на изключителните врати на Гиберти към храма за покръстване, застанаха със страхопочитание пред Давид на Микеланджело — очите му бяха толкова живи, че мраморът изглеждаше топъл. Палацо Вечо, пропит със стотици години флорентинска история, напомни на Сирина колко бързо минава животът, както и Уфици, пълен с шедьоври, събирани от Медичите, хора със силни страсти и власт, всяка зала беше изпълнена с толкова ценни произведения на изкуството, че девойката направо немееше пред тях.