Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
Те често излизаха да пояздят извън града, разгледаха римските и етруските развалини във Фиезоле, както и манастира, проектиран от Микеланджело, по възвишенията на север от града. Пиеха и се хранеха, и се любеха като всички влюбени — напълно погълнати един от друг, ненаситни да опитат всяко удоволствие, всяка чувствена наслада.
Късно една нощ Сирина усети, че започва месечният й цикъл. Бо стана от леглото след нея, запали свещ и безмълвно загледа как измива кръвта от бедрата си и взема необходимите мерки. Когато приключи, тя си облече нощница и отново легна до него, напрегната и сдържана.
— Боли ли? — Той я взе в обятията си.
— Малко.
— Искаш ли бренди?
Тя отказа и отново потъна в неестествено мълчание.
— Да не би да си мислеше, че може да си бременна?
— Тревожех се. — Тя говореше тихо, но щадеше думите си.
— След… ами след толкова време — каза той неясно — помислих, че може да си забременяла.
Забелязал беше, помисли си тя. А дали щеше да е от някакво значение, мрачно размишляваше Сирина.
— Както виждаш — тя се насили да се усмихне, — в пълна безопасност си.
— Тъй като не винаги бяхме… практични — каза той завоалирано за редките случаи, когато бяха прибягвали до противозачатъчни, — направо имаме късмет.
— Особено аз — хладно отбеляза тя, докато се чудеше колко ли пъти на Бо Сен Жюл му се беше налагало да се измъква от отговорността за предстоящо бащинство.
— Щях да се погрижа за теб, ако беше забременяла — тихо каза той, чул упрека в гласа й.
— Предполагам, че би го направил. Ти си много щедър мъж.
Но тонът й говореше много повече. И преди това го беше чувал — не за дете, защото обикновено внимаваше, но за многобройните му забежки по женски будоари.
Той не отговори. Знаеше колко безполезни са в момента думите, но продължаваше да я държи в обятията си, защото искаше и тя му позволяваше. Някакво необяснимо тъжно чувство изпълни, съзнанието му, сякаш беше загубил нещо, а от това чувство беше невъзможно да се отърси, дори и да беше човек, който обикновено не обръща внимание на чувства, отнасящи се до жени и любов.
Трябваше да изпита облекчение, че е дошъл месечният й цикъл, мислеше си Сирина в обятията на Бо, и наистина беше така, когато се допиташе до разума. Но в мечтите си, където копнежът и потребностите бяха на първо място, тя тъгуваше за бебето, което можеше да е заченала. Можеше да роди детето му, за да го обича, когато той си тръгне от живота й. Но това вече беше невъзможно, а сълзите й бяха истински.
Той почувства влагата по гърдите си, чу как тихо ридае, но не беше сигурен дали иска да научи причината за сълзите й. Беше станал подозрителен и прекалено предпазлив заради всички жени, които го преследваха.
Безразличието на Бо дълбоко я нараняваше, а мълчанието му говореше по-красноречиво от думите. Изведнъж тя се обля в сълзи, рязко се отдръпна и стана от леглото. Бо разбра прекалено късно, че тя възнамерява да си тръгне и я сграбчи за китката, точно когато докосваше пода с крака.
— Какво ти сторих?
Проблемът беше в това, което не беше сторил, помисли си тя, докато подсмърчаше и бършеше сълзите си с другата ръка.
— Нищо не си направил — излъга тя. — Просто от неразположението се чувствам така. Много плача, когато съм… — Гласът й затрепери и тя замълча.
— Позволи ми да ти помогна. Да направим ли нещо, да отидем някъде?
Тя прехапа устни и поклати глава. Чувстваше се изоставена, а нямаше основание, защото той никога не й беше обещавал нищо.
— Сигурна ли си? — Погледът му беше мил и озадачен.
Тя се опита да се усмихне, но устните й затрепераха и той откри, че необяснимо защо започва да го гризе съвестта. Бо легна, привлече я до себе си, галеше косата, лицето, гърба й с тяло, плътно прилепнало до нейното, шепнеше й успокоително и нежно.
— Всичко ще се оправи, не плачи — шепнеше той. — Не плачи, тук съм.
Но не можеше да остане за дълго, отчаяно си мислеше тя, а от това още по-необуздано зарида.
— Из-в-в-винявай, че плача.
— Не се извинявай — прошепна той, докато леко галеше косата й. Искаше да й даде нещо — само така знаеше да се извинява, после си заблъска ума и се зачуди какво би могъл да й купи посред нощ. — Нека ти купя нещо — каза той, като си помисли, че до сутринта обещанието можеше да й стигне, но му беше ясно, че то не е достатъчно и просто не знаеше как да я успокои.
— Не… можеш. — Хлипаше тя и още по-силно зарида, изливаше мъката си, без да се притеснява какво ще си помисли той или какви ще бъдат последиците за самата нея.