Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
— Кажи ми. Всичко ще ти купя. — Нямаше нещо, което да й откаже.
Тя го погледна с премрежен от сълзи поглед, поразена от красотата му, зашеметяваща, дори и когато беше завоалирана от мъглата на отчаянието.
— Теб… искам — изрече с мъка Сирина, а думите й отекнаха в тишината като артилерийски залп. Тя самата беше не по-малко изненадана от дързостта си, раздвижи се на гърдите му, изтръгна се от прегръдката му, после скочи от леглото и побягна от стаята.
Той лежеше напълно неподвижен и слушаше възбуденото й дишане в съседното помещение, мислите му бяха погълнати от думите й — те неизличимо се бяха отпечатали в съзнанието му. Както всеки път, когато някоя дама пожелаеше нещо подобно, щяха да кажат по-циничните му приятели.
Той шумно въздъхна.
После се надигна от леглото и потърси панталона си. Този разговор изискваше някакво минимално облекло. Когато влезе в салона, Сирина вдигна поглед от ъгъла на дивана, където се беше сгушила.
— Нямам извинение — твърдо заговори тя. — Не трябваше да го казвам. Чувствай се свободен да си вървиш. Ако искаш, и сега можеш да го направиш.
Той седна на стол в другия край на стаята. На безопасно място, помисли си тя. И преди беше постъпвал така.
— Не искам да си вървя — прошепна Бо. — Но не мога и да остана завинаги.
— Както искаш. — Вече не плачеше, а на мястото на сълзите й беше дошло чувството за унижение.
— Харесва ми да съм с теб. — Гласът му беше плътен, нисък, искрен.
Той обаче не помръдваше от мястото си, забеляза тя, предпазлив беше, след като толкова много жени го бяха умолявали да остане.
— Невероятно ми се струва, че го казах. — Тя придърпа колене към брадичката си и го погледна.
Той намираше открития й поглед за очарователен.
— Сега си по-емоционална заради…
— Месечния ми цикъл — каза тя, за да му се притече на помощ.
Успяла да беше да успокои чувствата си и сега беше в нещо като нормално състояние.
— Заради това. — Усмивката му беше ослепителна на лунната светлина.
— Да се престорим, че не се е случило. — Тя последва примера му и дори се усмихна.
— Така би било много удобно. — Той се изтегна и се отпусна на стола.
— А аз имам опит с твоето удобство — каза тя с познатата шеговита саркастична нотка в гласа си. — С всичките му двайсет сантиметра.
— На твое разположение съм, когато се почувстваш по-добре — лениво проточи той. — Междувременно какво ще кажеш да те заведа утре на пазар?
— Пак ли ще изкупуваш женски сълзи, Рошфор? — Иронията беше мека, а погледът й — весел.
— Ще успокоявам съвестта си.
— Не мислех, че имаш съвест.
— И аз така си мислех — тихо отвърна той.
На следващия ден отидоха на пазар, защото той я убеди, че е безполезно да се съпротивлява. Трябваше вече да й е станало ясно.
Още няколко дни щеше да му позволява да си успокоява съвестта, защото безполезността от упорството й по отношение на неговите желания скоро щеше да бъде поставена под въпрос, а принципите и моралът й бяха загубили значението си снощи, когато ги беше удавила в порой сълзи. Съвсем ясно беше станало след сърдечния им и шеговит разговор посред нощ, че след като си тръгне, вече нямаше да се върне.
Купи й цяла дузина чехли в различни цветове, два меки багдадски килима, дивани, столове, огледала и маси, които не беше посмял да купи в деня, когато беше донесъл леглото. После купи и гоблена, изобразяващ „Примавера“, на който тя се беше възхитила. На него русата красавица на Ботичели му приличаше на Сирина Блайд от Глостършир. След това независимо от протестите й, защото макар и вече да не зачиташе принципите си, тя не можа да приеме невероятно високата цена, Бо й купи огърлица от злато и перли с голям рубин.
— Мисли си за мен, когато я носиш — каза той.
Щеше да си мисли за него всяка секунда, независимо дали носеше или не огърлицата, тя беше убедена в това. Можеше да си спести парите.
Той остана още почти две седмици в луксозно обзаведения й апартамент, а после един следобед Бо се обърна към нея от прозореца, където известно време беше стоял да наблюдава реката.
— Може би в Палермо ме чакат съобщения, които трябва да занеса в Англия.
— Разбирам.
— Искаше ми се да остана по-дълго.
— Знам.
— Ако сър Хамилтън няма новини, ще се върна.
— Ще се радвам да те видя — каза тя, но знаеше, че той няма да се върне.
— Нали всичко ще бъде наред, докато си дойдат Кастели?
— Ще започна да рисувам. Така ще мога да показвам творбите си, преди да отида в някое ателие. — Нямаше да плаче, можеше да сдържи чувствата си.