Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Изключи защитата и огледа огромния водопад и елегантната симетрична градина. Сервитьори или фигури, приличащи на сервитьори, сновяха между масите като водни буболечки. Не биваше да се мотае повече тук. В този толкова интензивно обслужван сектор на клуба скоро би привлякла отново вниманието, а не искаше в никакъв случай да свържат новата й самоличност със старата. Някой, разбира се, по-късно щеше да забележи: беше влязла като Отепи и при поредната проверка щеше да се установи, че Отепи така и не си е тръгнал. Но това щеше да стане най-рано след часове, а може би дори и дни. В „При господин Дж.“ — местенце с толкова голям и постоянен оборот — положително щяха да се озорят, докато установят причината за недоразумението и ако имаше късмет, дотогава тя отдавна щеше да си е тръгнала. Ако имаше късмет.
С една дума се премести обратно в главната зала, където беше по-лесно да остане незабелязана сред огромната и оживена навалица. Освен това беше уморена и страшно й се искаше да си отдъхне за няколко минути. Но какво ли ставаше с !Ксабу? Беше далеч по-неопитен от нея. Как ли щеше да му се отрази стресът, ако се беше загубил сред този огромен лабиринт — съвсем сам и уплашен?
Залата все така преливаше от ослепителни светлини и издължени сенки, гласове и буйна музика. Рени избра потънало в мрак местенце в основата на една от циклопските стени и намали звука в слушалките си. Не знаеше откъде да започне. Тук имаше толкова много зали, толкова много открити пространства. Самата тя беше попадала в десетки от тях, но беше сигурна, че това е само капка в морето. Нямаше никаква представа колко души има в клуба — сигурно бяха стотици хиляди. „При господин Дж.“ не беше конкретно пространство. Единствените ограничения произтичаха от скоростта и силата на оборудването. Приятелят й можеше да бъде навсякъде.
Рени се обърна да погледне въртящата се сцена. Бледата певица и таласъмският оркестър бяха изчезнали. На тяхно място оркестър от слонове — нормални във всяко отношение, като се изключат сламените шапки, слънчевите очила и странно заострените инструменти, както и нежнорозовите им провиснали кожи — блъскаше някакво бавно, сърцераздирателно танцово парче. Усещаше бумтежа на тъпана дори през почти изключените си слушалки.
— Извинете — увисна пред нея грейналото лице на един сервитьор.
— За мен нищо освен наема — отговори тя. — Само си почивам.
— Няма проблеми, сър, уверявам ви. Но има съобщение за вас.
— За мен? — приведе се и го изгледа втренчено тя. Усети, че цялата изтръпва. — Не е възможно!
Келнерът повдигна вежда. Кракът му тропна във въздуха.
— Искам да кажа, сигурен ли сте? — преглътна Рени.
Ако келнерът я разиграваше по поръчка на преследвачите й, правеше го страшно убедително. Той направо се задъха от възмущение.
— Ох, да му се не види! Вие сте господин Бабуту, нали? Защото, ако сте, останалата част от вашата компания ви очаква в залата на съзерцанието.
Успя да се съвземе и му благодари; миг по-късно той изчезна — намусено сребърно облаче.
„Разбира се, че може да е !Ксабу“ — помисли си тя. Беше му казала имената на двете самоличности за спешни случаи — неговото и нейното. Но със същия успех можеше да е и Стримбело или някой друг, не чак толкова импозантно скициран служител, който искаше да предотврати скандала. !Ксабу или Стримбело — един от двамата: господин Бабуту всъщност не съществуваше, така че не можеше да е никой друг.
Какъв избор имаше? Не можеше да се откаже да намери приятеля си.
Откри залата на съзерцанието в главното меню и се прехвърли. При прехвърлянето й се стори, че усеща едва забележима неизправност, сякаш системата беше страхотно претоварена, но през цялото време не я напускаше мисълта, че забавянето е причинено от навлизането й дълбоко в сърцевината на системата, далеч от привидната повърхност. Дълбоко навътре в звяра.
Залата имаше поразителен замисъл — някаква класическа постройка с колосални размери. Високи колони, обрасли в цъфнали лози, поддържаха огромен кръгъл купол, част от който се беше пропукала и рухнала. Бели отломки, някои големи колкото къщурки в покрайнините, блещукаха като кости в основата на колоните, забити в покритата с мъх повърхност. Яркосиньо небе, набраздено от разпокъсани от вятъра облаци, прозираше през дупката в купола и през арките между разположените от двете страни колони, сякаш залата се възправяше на самия Олимп. Няколко симове, повечето от които нейде в симулираната далечина, се разхождаха по ливадата, ширнала се насред каменния пръстен.
Идеята да напусне периферията и да навлезе в откритото пространство не й се понрави особено, но ако наистина управата на клуба я беше призовала тук, нямаше голямо значение дали ще остане незабелязана или не. Придвижи се към центъра и се огледа наоколо, впечатлена от завършеността на проекта. Каменният масив наистина излъчваше старинност с пукнатините, прорязващи повърхността на камъните, и с растителността, която плътно опасваше колоните. По хълмистата земя щъкаха зайчета и други дребни животинки, а върху една отломка от рухналия купол две чуруликащи птички си виеха гнездо.