Първият крал на Шанара

Търпението им започна да се изчерпва. Бяха изминали дълъг път и платили огромна цена само за да се озоват в пълна безизходица — това беше повече, отколкото можеха да понесат. Разяждаше ги ужасното усещане за изтичащото време, за опасността от гномите, които неизбежно щяха да дойдат от изток, за неоправданите очаквания и горчивото разочарование.

Джърл Шанара ги подтикваше да продължават. Той не стана мрачен и навъсен, както Тей очакваше, нито си върна лошото настроение, което беше демонстрирал към Врий Иридън след загубата на другарите им при клисурата Биън. Не загуби духа, решителността и спокойствието си. Пришпорваше всички неумолимо, дори и него. Настояваше да продължават с търсенето. Караше ги да минават пак по следите си. Принуждаваше ги да проверяват всеки процеп в скалите отново и отново. Силата на волята му отказваше да ги остави да изгубят надежда. Тей осъзна, че Джърл е забележителен водач.

Не получиха от Врий Иридън помощта, която бе очаквал Тей. Нямаше видения, нито усещания, нито проблясъци на интуицията му, нищо, което да им даде указание къде се намира крепостта или входът към нея. Локатът не изглеждаше особено притеснен от това, всъщност даже беше по-скоро ведър. Но Тей предполагаше, че е свикнал с провала и е приел факта, че дарбата му не се появява по команда, а когато и както сама пожелае. Поне не седна да чака появата й. Както всички останали от групата, и той се впусна в търсене, проверяваше нишите в срутените скали, надничаше във всички скрити местенца и пролуки, в тази пукнатина или в онова дефиле. Не коментираше неспособността си да им помогне с таланта си, нито пък Джърл каза нещо по въпроса. И това му правеше чест.

Накрая Прейа бе тази, която направи откритието. Макар че районът, който претърсваха, беше доста обширен и подобен на лабиринт, след четири дни бяха покрили по-голямата част от него. Дотогава за всички вече беше ясно, че ако видението не ги е заблудило, крепостта е скрита по начин, за който не са се сетили. Прейа стана преди зазоряване на петия ден от диренето и тръгна надолу, за да огледа разрушените скални отломъци. Стори го без отчаяние и не от желание да разучи отново местността. Тя седна в сенките на източния скален склон и загледа как светлината започва да осветява върховете и мракът се разсейва, за да се смени сивотата на чезнещата нощ със среброто и златото на новия ден. Гледаше как ярките лъчи на слънцето падат по върховете на планината, просмукват се надолу по скалите, както боя се стича по дървени стени, цвят, обагрящ всяка мрачна пукнатина, открояващ всяка форма и релеф.