Първият крал на Шанара

Пограничникът се изправи бавно на крака. Беше висок, дългокрак и широкоплещест мъж с дълга тъмна коса, привързана на тила. Кафявите му очи гледаха пронизващо и непреклонно, слабото му лице имаше ъгловати черти, но се отличаваше с особена, сурова красота.

Старецът се приближи с усмивка и го поздрави:

— Как си, Кинсън?

Звукът на познатия глас напълно изличи раздразнението на Кинсън Рейвънлок.

— Добре съм, Бремен — отвърна той и подаде ръка за поздрав.

Старецът пое ръката му и я стисна здраво. Кожата на десницата му бе суха и загрубяла от възрастта, но захватът му беше силен.

— Откога чакаш?

— От три седмици. Всъщност мислех, че ще чакам още дълго. Изненада ме. Но ти винаги ме изненадваш.

Бремен се засмя. Беше се разделил с пограничника преди шест месеца, с уговорката, че ще се срещнат отново при първото пълнолуние след четвърт сезон северно от Паранор, там, където горите отстъпваха пред равнината Стрелехайм. Времето и мястото бяха уговорени, но беше ясно, че може да претърпят промяна. И двамата осъзнаваха, че старецът ще бъде изправен пред множество неочаквани обрати по пътя си. Бремен се беше отправил на север, към забранени земи. Времето и мястото на завръщането му щяха да зависят от събития, които нямаше как да предвидят. За Кинсън не беше проблем, че се е наложило да чака три седмици. Нямаше да възрази, дори да бе чакал и три месеца.

Друидът го погледна с проницателните си очи, сега бели на лунната светлина.

— Какво научи, докато ме нямаше? Използва ли пълноценно времето си?

Кинсън сви рамене и отвърна:

— Донякъде. Нека поседнем да си починеш. Ял ли си?

Той подаде на стареца парче хляб и малко ейл и те седнаха един до друг в мрака, взрени в ширналата се под тях равнина. Тя беше огромна, тиха и пуста под купола на нощното небе. Старият друид дъвчеше разсеяно и с наслада. Пограничникът не бе запалил огън тази вечер, както и през всички останали нощи от бдението си, защото това беше твърде опасно.

— Тролите се придвижват на изток — обяви след малко Кинсън. — Хиляди са, не можах да ги изброя, макар че слязох до лагера им по новолуние преди няколко седмици. Броят им постоянно се увеличава от новите попълнения. Мисля, че контролират всичко на север от Стрелехайм. — Той помълча и добави: — Освен ако ти не си видял друго?

Друидът поклати глава. Беше отметнал качулката и сега сивокосата му глава се открояваше в тъмното.

— Не, сега всичко е под негова власт.

Кинсън го стрелна с поглед и понечи да каже нещо, но старецът го прекъсна:

— Какво друго видя?

Младият мъж отпи от меха с ейл и отвърна:

— Водачите на армията стоят затворени в палатките си. Никой не ги вижда. Тролите се страхуват дори да произнесат имената им. Това е нечувано. Скалните троли не се плашат от нищо. — Той погледна събеседника си. — Но понякога през нощите, докато те чаках, виждах странни сенки да прелитат в небето. Някакви крилати черни създания сноват над равнината. Може би ловуват, разузнават или просто търсят какво да отнесат — не зная и не искам да знам. Но ги усещам. Дори и сега. Те са там, кръжат в небето. Долавям присъствието им като някакъв сърбеж. Не, не сърбеж, по-скоро като тръпки, както когато усещаш, че лоши очи са се втренчили в теб. Целият настръхвам. Те не ме виждат, сигурен съм. Защото, ако ме виждаха, вече щях да съм мъртъв.