Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Локатът поклати глава.
— Не мога да кажа! Досега не съм срещал подобно нещо! Не беше видение, нито интуиция, нито… каквото и да било. Просто мрак, вълна от мрак, а след това се почувствах…
Той си пое дълбоко дъх, затвори очи и застина. Тей погледна бързо към него, опасявайки се, че е изгубил съзнание. Но Прейа го докосна и поклати глава; Врий Иридън само си почиваше. Тей остана на колене, обгърнал локата в прегръдките си, а другите от групата стояха в очакване.
Най-накрая Врий отвори очи, издиша дълго, освободи се от Тей и се изправи на крака. Когато застана пред тях, вече изглеждаше достатъчно стабилен, но ръцете му още трепереха.
— Черният елфически камък е тук — прошепна той. — Него усетих, източника на злото. — Той примигна, после се взря в Тей. — Мощта му е огромна!
— Можеш ли да кажеш къде е? — попита Тей, опитвайки се да запази спокойствие.
Локатът поклати глава, обгръщаше с ръце тялото си, като да се предпази от нещо.
— Някъде напред. В крепостта.
Продължиха към същинската крепост. Тей отново водеше, изпращаше мрежата на магията си напред, за да ги пази от опасности. Минаха през входа в центъра на крепостта и тръгнаха по коридорите във вътрешността й. Тей усещаше Джърл до себе си и Прейа на стъпка назад. Осъзна, че се опитват да го предпазят. Поклати глава. Беше разстроен от неспособността си да усети близостта на Черния елфически камък, което се бе удало толкова лесно на Врий Иридън. Друидската му магия го бе провалила. Но защо? Дали тя не беше безполезна в тази крепост? Не, отговори си сам, защото беше усетил някакво присъствие преди да влязат, очи, които ги наблюдават. Но чии бяха те? Черният елфически камък не би могъл да притежава интелигентност, но явно тук живееше нещо. Какво ли бе то?
Те продължаваха да вървят из крепостта, като слизаха все по-навътре, в най-дълбоките й катакомби. Всичко бе покрито от сенки, подобно на тъмни пластове прашно кадифе. След стъпките им се вдигаше прах, който замъгляваше въздуха. Мебелировката на крепостта вече бе изгнила и се беше разпаднала. Нищо не беше останало, освен парчета метал и парцали. Пирони стърчаха от стените там, където преди бяха висели гоблени и картини. Нищо не бе останало от произведенията на древните художници и занаятчии. Вървяха по коридори и проходи до стаите, някои от които огромни и царствени, други — малки и интимни, но всички лишени от живот. По коридорите, които прекосяваха, имаше редици пейки, но когато Тей сложи ръка върху една от тях, тя се разтроши на прах. В нишите имаше счупено стъкло. Оръжия лежаха строшени и вече безполезни, сред купчини изгнило дърво и ръждив метал. Таваните се издигаха в облаци от мрак, а прозорците зееха като кухини на ослепени очи. Нищо не помръдваше, тишината беше като в гробница.
На един кръстопът на няколко широки коридора Врий внезапно ги накара да спрат. Той бе притиснал с една ръка главата си, деликатните му черти бяха изкривени от болка, слабото му тяло се бе изопнало.
— Наляво! — изхъхри той, като едва посочи с ръка. Те се насочиха натам. Прейа Старли изостана, за да хване ръката му и да го подкрепя. Дишането му отново се бе учестило, очите му премигваха, сякаш искаха да се освободят от нещо, което ги дразнеше. Тей се обърна към него, после отново тръгна напред. Все още не усещаше нищо. Чувстваше се странно беззащитен, сякаш магията му го бе изоставила и той вече не можеше да разчита на нея. Стисна зъби, за да прогони усещането за собствената си безполезност, и се насили да продължи. Магията никога нямаше да го напусне, увещаваше се сам той. Никога.
Тръгнаха надолу по широко стълбище, което се виеше около външната стена на огромна ротонда. Стъпките им кънтяха леко в тишината и сега Тей усети отново очите, но вече доста по-осезаемо. Онова, което живееше в крепостта, бе наблизо.
Стигнаха до дъното на стълбището и спряха. Пред тях се откриваше двор, широк и изпълнен с мъглива светлина. Сенки падаха тук-там, накъсани и парцаливи. Задушливият дъх на плесен от мрачните коридори изчезна. Прахът, който изпълваше неподвижния въздух в коридорите, сега се изпари.
В средата на двора имаше градина.
Тя бе с правоъгълна форма, обградена от широка алея от цветни керемиди и камъни, с все още наситени багри. По външния край на градината растяха цветя от видове, които Тей не успя да разпознае. Бяха пъстри и буйни. Централната част на градината бе заета от горичка крехки дръвчета и лози, така гъсто преплетени, че на практика не можеха да бъдат разделени. Листата им бяха яркозелени и искрящи, клоните и стъблата им имаха странна окраска.
Градина! Тей Трифънйъд бе изумен. Обзе го силно вълнение. Градина, дълбоко в недрата на тази древна крепост, където не би могло да вирее нищо, където не би могла да проникне никаква слънчева светлина. Не можеше да повярва!