Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Кормокодран бе изграчил яростно.
— Не, не.
— Кажете ми — продължи управителката, — Шева магическо общество ли е? Страхувам се, че би трябвало да зная, но съм учила толкова малко за чуждите земи. Човек има толкова много неща да свърши, да работи за собствената си страна, не мислите ли? Трудно е да се намери време за чужденците, особено пък, когато толкова много от тях са диваци и канибали. Ето го асансьорът. Ще се качим на втория етаж.
Управителката и дипломатите влязоха в асансьора и се обърнаха с лице към вратата. С плавното й затваряне се чу бръмчене. Незабелязано от управителката, едно насекомо, цялото в шипове и излъчващо странни миризми, се вмъкна през затварящия се процеп, хвръкна на ръкава на жената от Шева и пропълзя нагоре до ухото й. Прошепна й нещо кратко.
Тя се обърна към мен и изговори без думи:
— Стая две нула три.
Кимнах. Имахме необходимата информация. Четиримата дипломати от Шева се спогледаха. Като един, те насочиха бавно глави надолу към миниатюрната управителка, която плямпаше надълго и нашироко за предимствата на сауната в хотела, без да забелязва внезапната промяна на атмосферата в претъпкания асансьор.
— Няма нужда — казах на арабски. — Можем да я вържем.
— Може да пищи — рече женският дипломат. — А и къде ще я оставим?
— Вярно е.
— Добре, тогава.
Старият асансьор продължаваше да се движи. Стигна до втория етаж. Вратите се отвориха. Четирима дипломати от Шева излязоха, придружени от едно жужащо насекомо. Най-едрият от четиримата си чистеше зъбите с лакирана шнола от китова кост. Приключи, заби китовата кост в пръстта на една саксия до асансьора и побърза след останалите по тихия коридор.
Когато стигнахме до стая две нула три отново спряхме.
— Какво правим сега? — прошепна Муамба.
Аскобол издаде нетърпелив звук.
— Почукваме. Ако е там, разбиваме вратата и го хващаме. Ако не е… — притокът на вдъхновение го бе изморил и той млъкна.
— Вмъкваме се вътре и чакаме. — Беше Ходж, който жужеше покрай главите ни.
— Жената спомена, че има пазач на вратата — предупредих. — Ще трябва да се справим с него.
— Едва ли ще е толкова трудно.
Групата дипломати се приближи до вратата. Муамба почука. Изчакахме, наблюдавайки коридора. Всичко бе спокойно.
Муамба почука отново. По плочката в центъра на вратата се забеляза движение. Дървесните нишки се раздвижиха, огънаха се и се разкривиха, докато не оформиха неясните контури на лице. То примигна сънливо и проговори с писклив, носов глас.
— Наемателят на тази стая не е тук. Моля, върнете се по-късно.
Отстъпих назад и огледах основата на вратата.
— Доста плътно е затворена. Дали ще можем да се промушим?
— Съмнявам се — рече Муамба. — Ключалката може и да свърши работа, ако станем на дим.
Аскобол се изкиска.
— Бартимеус няма да трябва да се променя. Вижте долната му половина — вече е газообразна88.
Кормокодран, който имаше огромен торс, се мръщеше.
— Не съм сигурен за дима.
Пазачът на вратата ни беше слушал с нарастващо безпокойство.
— Наемателят на тази стая не е тук — изквича отново. — Моля, не се опитвайте да влезете. Ще ме принудите да действам.
Аскобол се приближи.
— Какъв вид дух си ти? Дяволче?
— Да, сър. Такъв съм. — Пазачът на вратата изглеждаше неуместно горд.
— На колко нива можеш да виждаш? На пет? Много добре — погледни ни на пето. Какво виждаш? Е? Не трепериш ли вече?
Лицето на вратата бе преглътнало безмълвно.
— Малко, сър… Но, ако мога да запитам, какво е това мъгляво петно, увиснало вдясно?
— Това е Бартимеус. Не му обръщай внимание. Ние останалите сме безмилостни и силни и искаме да влезем в стаята. Какво ще кажеш?
Пауза, последвана от тежка въздишка.
— Принуден съм да действам със сила, сър. Трябва да ви спра.
Аскобол изруга.
— Тогава подписваш смъртната си присъда. Ние сме силни джинове. Ти си едно незначително петно. Какво се надяваш да направиш?
— Мога да вдигна тревога, сър. И точно това направих току-що.
Чу се леко пукане, като от балончета, пръскащи се в гореща кал. Дипломатите се оглеждаха наляво и надясно: по дължината на целия килим в коридора се издигаха множество глави. Всяка глава бе овална като топка за ръгби, гладка и лъскава, черна като хлебарка, с две бледи очи близо до основата. Всяка се откъсна с пукване и се издигна във въздуха, влачейки след себе си гърчещи се пипала.
88
Обиден и дебелашки коментар, но в него имаше известна доза истина. Не бях се разложил толкова, колкото когато бях жаба, но с всяка изминала минута силата ми и контролът над същността ми ставаха все по-слаби. Бях леко втечнен около панталоните.