Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Той зяпна. Лицето му посърна. Бяхме сами в Камбанарията по време на обедната почивка. Навън беше свеж слънчев ден, момчетата тичаха из двора, гонеха есента. Чувах далечните им викове — като на чайки, носени от вятъра. Найт също ги чуваше и гледаше с копнеж към прозореца.
— Е? — попитах аз, като се стараех да не изглеждам прекалено доволен. В края на краищата, той беше само момче. — Това е твоята писалка, нали, Найт?
Мълчание. Найт стоеше с ръце в джобовете и все повече се смаляваше пред очите ми. Знаеше, че провинението е сериозно, достойно за изключване от училище. Виждах го в очите му: петното в досието, разочарованието на майка му, гнева на баща му, пропилените перспективи.
— Така ли е, Найт?
Той кимна мълчаливо.
Изпратих го при ръководителя на курса, но той така и не е стигнал до там. По-късно следобед Брейзноуз го видял на спирката на автобуса, но не обърнал внимание. Решил, че Найт има час за зъболекар или отива до някой магазин в града. Никой друг не помни да го е виждал: момче с права коса в униформа на „Сейнт Осуалдс“, с черна раница и физиономия на човек, понесъл бремето на целия свят на плещите си.
— О, разбира се, че говорих с него. Найт не каза почти нищо. Особено след като му показах писалката.
Брад ме погледна смутен.
— Разбирам. А какво точно каза на момчето?
— Обясних му колко сериозно е провинението.
— Имаше ли свидетели?
Вече ми дойде до гуша. Разбира се, че нямаше, какви свидетели през обедната почивка, когато хиляда момчета играят навън?
— Какво става, Брад? — попитах аз. — Да не би родителите да са се оплакали? Това ли е? Пак ли тормозя момчето? Или може би знаят твърде добре, че синът им е лъжец и че единствено заради доброто име на „Сейнт Осуалдс“ не съм отишъл в полицията?
Брад си пое дълбоко дъх.
— Мисля, че трябва да обсъдим това другаде — предложи той смутено (часът беше осем сутринта и ние се намирахме в долния коридор, където нямаше жива душа). — Исках Пат Бишъп да присъства, но в кабинета му го няма, а не мога да го намеря по телефона. О, боже — при това възклицание Брад подръпна тънкия си мустак, — наистина мисля, че трябва да изчакаме идването на съответните упълномощени лица…
Бях готов да отправя парлива забележка относно ръководителите на курсове и съответните упълномощени лица, когато влезе Мийк. Той ми хвърли отровен поглед и се обърна към Брад.
— Проблем в лабораториите — каза младият учител с безличния си глас. — Мисля, че трябва да погледнете.
Брад не скри облекчението си. Компютърните проблеми бяха стихията му. Без неприятни човешки контакти, без недоразумения, без лъжи, само машини за програмиране и декодиране. Знаех, че тази седмица постоянно има някакви компютърни проблеми — вирус, или поне така чух — в резултат на което за мое голямо удоволствие комуникацията по имейл беше напълно прекратена и за няколко дни катедрата по компютърни науки се премести в библиотеката.
— Съжалявам, господин Стрейтли. — Пак същият поглед, като на човек, чието спасение е дошло в последната минута. — Дългът ме зове.
В края на обедната почивка намерих бележка от Бишъп (написана на ръка) в пощенската си кутия. Не преди това, убеден съм, макар Марлийн да казва, че я е пуснала още сутринта. Но сутринта имаше толкова проблеми: отсъствието на Грахфогел, депресията на Кити, Пеърман, който се преструваше, че всичко е наред, но изглеждаше уморен и блед и имаше тъмни кръгове под очите. Чух от Марлийн (която винаги знае всичко), че тази нощ е спал в училището и че не се прибирал у дома от вторник, когато анонимното писмо е разкрило дългогодишната му изневяра. Марлийн казва още, че Кити обвинява себе си, защото смята, че е подвела Пеърман и се пита дали не е нейна вината, че загадъчният автор на писмото е научил истината.
Пеърман казва, че не е така, но въпреки всичко страни от нея. Типично за мъж, казва Марлийн, толкова е погълнат от собствените си проблеми, че не забелязва колко страда горката Кити.
Знам, че е по-добре да не коментирам. Не заемам ничия страна. Само се надявам Пеърман и Кити да могат да работят заедно след случилото се. Не бих искал да загубя никого от тях, особено тази година, когато толкова други неща тръгнаха на зле.
Все пак има едно утешение. Сред всичките си паднали духом колеги Ерик Скуунз е изненадващо непоклатим. Макар в добри времена да има труден характер, в лоши разгръща докрай възможностите си и поема задълженията на Пеърман, без да се оплаква (и с известно удоволствие). Разбира се, Скуунз би искал да ръководи катедрата. Вероятно дори би се справял добре: макар че му липсва чарът на Пеърман, той усърдно върши всякакъв вид административна работа. Но с възрастта е станал кисел и само в моменти на криза се проявява истинската същност на Ерик Скуунз, на младия човек, когото познавах преди трийсет години — предприемчив, енергичен, демон в класната стая, неуморен организатор, дързък младотурчин.