Чест

Знам, сигурно си възмутена. Знам и какво ще ми кажеш: «Срамота! Призракът на мама ще те преследва до сетния ти ден. На татко също. Предпочитам да трупа на дъщеря си в Ефрат пред това да ме опозори.» Това каза той, след като Хедийе избяга, нали помниш?

Кажи ми, ако научиш някого на азбуката, как можеш да го спреш да чете? След като веднъж си вкусил еликсира на любовта, как можеш да спреш да жадуваш за него? Видиш ли се веднъж през очите на своя любим, вече не си същия човек. През цялото време съм била сляпа, а сега, след като очите ми се отвориха, се страхувам от светлината.

Скъпа, не ми прощавай, ако дълбоко в себе си не го искаш. Но те моля, обичай ме. Сега и завинаги. Аз също те обичам. Завинаги и навеки…

Твоя обожаваща те близначка Пембе“

Сигурно не е на себе си, заключи Джамила. В любовта имаше нещо омаломощаващо, тъмна сила, която те лишава от разум и сили. На Адем вероятно вече му бе все едно, но всички останали: приятели и съседи, роднините и тук, и там, щяха да се впуснат да чернят Пембе. Дори и тя да успееше да се разведе лесно, дали този готвач — този човек с преносима родина и без чувство за миналото — щеше да се съгласи да се ожени за нея достатъчно бързо, че да заглуши слуховете? На всичкото отгоре беше чужд човек. Вероятно християнин, което усложняваше нещата още повече. Колкото повече мислеше Джамила, толкова повече виждаше, че това е невъзможно. Трябваше да измъкне сестра си от Лондон, та да не пострада. Трябваше да защити, Пембе от клюките и хулите, а ако се наложи, и от нея самата.

С мисли, препускащи из главата й, Джамила стигна при колибата и влезе с връзка сухи съчки на гърба. Остави товара при огнището, като дишаше накъсано. С крайчеца на окото забеляза, че контрабандистът е станал от дивана — след цял месец, през който тя се беше грижила за него, той бе успял да се изправи на крака. Джамила се поизвърна усмихната към него. И чак тогава забеляза пушката в ръката му.

— Правиш впечатление на потайна жена — подметна контрабандистът и насочи дулото към нея. — Чудя се какво ли криеш?

— Как изобщо мога да имам нещо? Акушерка съм. Дори не ми плащат с пари.

За стотна от секундата той като че ли й повярва, но после рече:

— Е, ще видим. Първо ме заведи в избата.

— Какво? — ахна Джамила. Откъде е разбрал за избата? — Но там няма нищо. Само вехтории.

— Какво им е на вехториите? — възрази мъжът. Вените по слепоочията му се бяха издули, очите му бяха кървясали. — Хайде, покажи ми пътя.

Несвикнало да се подчинява на чужди заповеди, тялото й се изопна, готово за съпротива.

— По-чевръсто, иначе ще ти пръсна главата и ще те дам за храна на кучетата — изсъска контрабандистът — А после ще сляза и сам в избата.