Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Как се сети, че той ни е предал? — обърна се Лирна към Давока, когато Солис приключи с раната ѝ.
— Както се е досетил и баща му. Само той чу откъде ще минем.
Давока погледна собствената им пленница, вързана със здраво въже за железен кол, забит дълбоко в земята. Белегът от веждата до брадичката, който ѝ беше оставила Лирна, грееше червен и гневен в светлината на огъня. Не беше отронила и дума след пленяването си, не се противеше, на лицето ѝ нямаше и следа от страх, а само от смътно раздразнение.
Когато луната се издигна високо в небосклона, Алтурк стана с бойната тояга в ръка и отиде при сина си. Вдигна ръце и Сивите ястреби се събраха около него.
— Призовавам ви, мои бойни братя, да бъдете свидетели на присъдата ми — каза вождът на клана. — Този нещастник, който преди беше мой син, сега коленичи пред нас в немилост. Той тръгна срещу думата на Планината, изрече грешни слова. Един лонаки не прави така. И затова ще бъде съден.
Одобрителен шепот се разля като вълна откъм сбралите се бойци, всички се напрегнаха видимо, когато Алтурк направи още крачка към сина си. Но вместо да го повали, вождът хвърли бойната си тояга и коленичи до младежа.
— Но както съдим него, така трябва да съдите и мен, защото моята слабост ни доведе тук. Моята слабост, която ме накара да се моля за живота на това нещастно същество преди години, когато най-лошият от мерим хер го победи. Моята слабост, която ме накара да се върна в нашия клан, без да кажа и дума за неговия срам, нито за срама, който тегнеше в моето сърце. Молех се като презрян слабак за живота му и това е моята награда, единствената награда, подобаваща на слабост като моята. Аз, Алтурк, талеса на Сивите ястреби, моля да ме съдите.
В първия момент Лирна реши, че това е просто представление, демонстрация на смирение от страна на благороден водач, но ропотът, който се надигна сред бойците, объркването и гневът им, определено не бяха част от театър. Алтурк говореше искрено и искаше да го съдят.
Един мъж пристъпи напред от редиците на бойния отряд, ветеран, ако се съдеше по възрастта му, мършав и нисък, но явно се ползваше с достатъчно уважение, защото врявата утихна, щом той вдигна бойната си тояга. Мъжът сведе сериозен и почтителен поглед към коленичилия вожд.
— Нашият талеса ни моли да го съдим — каза той. — И е в правото си да го иска. Аз, Мастек, се сражавам рамо до рамо с него още от времето, когато имаше нужда от помощ да яхне кончето си. Нито веднъж не го видях да бяга от битка. Нито веднъж не го видях да се уплаши от труден избор или труден път. Нито веднъж не го бях виждал слаб… досега. — Старият воин затвори очи за миг и преглътна, събирайки сили да продължи: — Ето моята присъда. Той е слаб. Вече не е подходящ да ни бъде талеса. Трябва да сподели съдбата на презрения варниш, който коленичи до него. — Плъзна поглед по отряда. — Има ли такива, които не са съгласни с присъдата?
Никаква реакция. Лирна не съзираше гняв по лицата им, а само мрачно примирение. Струваше ѝ се, че разбира какво се случва — тези хора бяха обвързани с традициите си така, както поданиците на Кралството бяха обвързани от закона. Това не беше отмъстителна тълпа, а съд и присъдата току-що беше обявена.
Дрезгав смях сряза тишината, толкова силен, че отекна между хълмовете. Очите на Кирал грееха от злобно доволство, вперени в обречения вожд; тя се смееше от сърце, оголила зъби. Давока скочи и я удари през лицето, но напразно. Момичето се смееше ли, смееше, и смехът му сякаш ставаше все по-силен с всеки следващ шамар. Накрая Давока натика парцал в устата на сестра си и го стегна силно с кожена ивица. Това приглуши смеха, но не го прекрати — Кирал се търкаляше по земята, сълзи от смях се стичаха от очите ѝ. Улови погледа на Лирна и ѝ намигна.
Лирна се обърна отново към бойния отряд и видя Мастек да пристъпва към своя бивш талеса, стиснал с две ръце бойната си тояга.
— Предлагам ти ножа, Алтурк — каза той. — В чест на битките, които сме водили заедно.
Алтурк поклати глава.
— Убий ме, но не ме обиждай, Мастек.
Воинът кимна и вдигна тоягата.
— СПРИ! — Лирна бе скочила на крака и крачеше през бойците. Застана между Алтурк и наближаващия Мастек.
Старият воин се втренчи с нея, очите му бяха разширени от изумление и гняв.
— Ти нямаш глас тук — каза той.
— Аз съм кралицата на мерим хер — отвърна Лирна на родния му език, извисила глас, така че всички да я чуят. — Повикана за разговор от самата малеса, с гаранция за безопасно пътуване и цялото уважение, което се полага на титлата ми.
Давока застана до нея, очите ѝ шареха разтревожено по тълпата.