Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Дръж го. — Коленичих да огледам крака. Изпод корема на животното зърнах Хакон да изтупва дрехите си. Беше вързал косата си отзад и си беше измил лицето. Крайно подозрително, мен ако питате. Когато един мъж в пущинака си прави труда да си измие лицето, явно крои нещо. Опипах с нежни пръсти ставата, като мърморех безсмислиците, които успокояват един кон. Миг по-късно открих крайчето на тръна току под кожата. Човъркане с нокът, бързо дръпване и той излезе. Гадно нещо, дълго поне три сантиметра и хлъзгаво от кръв.
— Остави го да кърви — казах и подадох тръна на Аргур. — Лесно е да го пропуснеш. Проблемът най-често е над копитото.
Изправих се бързо, без да обръщам внимание на благодарностите му, и се отдалечих от лагера, като пътьом се приведох да смачкам между пръстите си един мак.
— Аслауг! — Слънцето още не бе докоснало хоризонта, но небето аленееше над гелетските хълмове, издигащи се на запад. — Аслауг! — Имах нужда от нея тук и сега. — Случаят е спешен.
Кара не беше отишла току-така на поляната със завивките си. Хакон не се разкрасяваше за в случай, че срещнем гелетски граничари, а данците не бяха толкова болезнено мудни просто от мързел. Ако в безнравственото поведение има нещо, което да не понасям, то е да не съм част от него.
Хвърлих поглед на запад. Мъчителното спускане на слънцето продължаваше и сега то висеше само на косъм над хълмовете.
— Какво? — Не беше дума, нито дори шепот, а тих, непогрешим въпросителен звук дълбоко в ухото ми.
— Трябва да спра Хакон… — Поколебах се, обзет от нежелание да го изрека. Винаги съм смятал, че дяволът трябва да знае мислите ти.
— Лъжи. — Толкова тихо, че можеше и да съм си го въобразил.
— Да, да, ти си дъщерята на лъжите… и какво за тях?
— Лъжи. — Гласът на Аслауг се носеше по самия ръб на слуха и сенките навсякъде около мен се протягаха. Зачудих се какво ли я е направило толкова тиха и далечна… Това, което ѝ пречеше да стигне до мен, не беше сприхавост — беше затулена по някакъв начин. — Лъжи. — В Тронд имат поговорка: „Лъжи, когато светлината гасне.“ За тези лъжи се смята, че е най-вероятно да им се повярва.
— Но каква лъжа да…
— Виж. — Тази дума сякаш ѝ отне всичките сили и гласът заглъхна. За миг ми се стори, че сенките потекоха, сливайки се в една посока. Тя отведе погледа ми до самотна закърняла върба край потока, на около двеста разкрача от мястото, към което се бе насочила Кара. Макар че не виждах и следа от нея — пачаврата се беше изтегнала някъде извън полезрението…
— Но там долу има само спящи тролове. — Хакон не беше тъп, а човек трябва да е нещо повече от тъп, за да отиде да разръчка някой трол.
Не получих отговор, но си спомних какво беше казала неотдавна Аслауг, присвита до мен и доближила устни до ухото ми, докато слънцето се гърчеше в предсмъртните си мъки. „Ще се изненадаш какво мога да изтъка от сенки.“ Зачудих се дали не смята да потъче тази вечер. Може би някаква измама? Не би могла и да иска по-хубаво платно от черната кожа на един трол… Обзе ме някакво чувство на спешност. Изглежда, Аслауг беше взела задачата присърце. В края на краищата това си бе пакост.
Хакон вече беше тръгнал и подминаваше най-крайните от своите хора, като поспря да размени с тях някоя шега. С разтуптяно сърце, аз забързах да пресека пътя му, като всячески се стараех да не ми проличи, че бързам. Това е доста трудна работа. Не мисля, че успях. Хванах го малко извън лагера.
— Да? — Хакон ме изгледа хладно. Никога не ме беше обвинявал в зъл умисъл за случая в „Трите брадви“, всъщност с нищо не показваше, че инцидентът някога се е състоял, но виждах, че храни някои подозрения. Дори и сега, когато Кара го чакаше, той не се отпусна дотолкова, че да злорадства, а ме изгледа предпазливо — парен каша духа, предполагам.
— Просто дойдох да те поздравя, по-добрият спечели и така нататък, трофеят е за победителя. Тя те чака ей там. — Махнах с ръка към върбата. Докато говорех, усещах как Аслауг повтаря думите, обвивайки мрачната съблазън на гласа си около всяка сричка. Звучеше, сякаш тя стои по-близо до него от мен — сякаш тя нашепна последната дума в ухото му.
За миг Хакон само се намръщи.
— Имаш много странна представа за това кое е игра и кое не, принце. Освен това на никой човек не бива да се гледа като на трофей. — За миг се разтревожих, че ще ме удари, но той се отдалечи към върбата, без да ме погледне втори път.
— Хубава нощ за вървене! — Снори вдигна раницата си. Данците ни бяха купили дрехи, екипировка и провизии в последния град, покрай който бяхме минали. С моите пари, разбира се. — Само да прекосим Гелет и докато се усетиш, ще сме в Роун. Джал обича Роун, Тут, наистина го обича.