Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Хенан вдигна грейнали очи от одеялата си.
— Там хубаво ли е?
— Ако някоя държава се е нуждаела от нож в гърба, това е Роун. — Изплюх едно летящо насекомо, което бе решило да се самоубие в устата ми, а може би две, гадинките се увеличаваха вечерно време. Снори изглеждаше необяснимо весел. Е, поне Тутугу ме гледаше с мъничко съчувствие.
— Не се ли тревожиш за нашата вьолва, съвсем самичка там навън, сред падащата нощ? — Смушках Снори, защото ми се искаше той да сподели нещастието ми.
Снори ми хвърли един поглед изпод вежди.
— Тя едва ли е сама, Джал. Освен това тварите в мрака би трябвало да се боят от една вьолва, а не обратното.
Младият Хенан, който още не си беше направил труда да стане, ни гледаше изпод одеялото си. Местеше очи от единия към другия, докато говорехме, сякаш ни преценяваше и решаваше чия страна да вземе.
Някъде в сгъстяващия се мрак писък разцепи вечерното спокойствие.
— Нямам какво да добавя! — казах и разперих ръце. Снори вече се беше втурнал покрай мен с брадвата в ръка, а Тутугу бързаше подире му. Аз, от своя страна, не изпитвах чак такова желание да ги последвам. В нощта се спотайват какви ли не ужаси — пък и освен това писъкът бе дошъл откъм върбата. Хенан понечи да тръгне след тях, но аз му препречих пътя с крак.
— По-добре недей.
Трудно ми е да си представя сцената, но мога да стигна до заключението, че Аслауг беше изтъкала сенките си добре. Всъщност много добре, щом е успяла да накара една изтегнала се на земята тролка да прилича на съблазнителния силует на Кара. Точно по какъв начин лорд Хакон е обидил тролката така и не стана съвсем ясно, но изглежда посегателствата му са били толкова нагли, че тя навряла доста голям върбов клон в едно от отверстията му. И отново, подробностите никога не ни бяха разкрити, но е достатъчно да кажем, че на онази поляна останахме без ескорт, а когато Хакон си тръгна, не яздеше, а вървеше много предпазливо.
Възползвах се от суматохата непосредствено след инцидента, за да предложа на Горгот да поведе народа си на запад, вместо да чака гневът на данците да достигне точката на кипене. Той прие съвета ми и аз тръгнах с тях — така не ми се налагаше да слушам всички думи, с които би могъл да ме нарече Хакон, както и да полагам усилия да не се подхилвам, докато го прави.
17.
Снори и останалите ни настигнаха на склона на някакъв скръбен гелетски хълм, облян в лунна светлина и осеян с ниски храсти. Как точно са проследили дирята ни в мрака, не знаех — бях очаквал да ни настигнат през деня. Старата връзка между мен и северняка все още създаваше чувство на дискомфорт и намек за посока, когато се раздалечим на миля-две, но това едва ли бе достатъчно, за да се движиш нощем през коварен терен.
— Ти го направи! — бяха първите думи на Снори към мен.
— Да, наистина аз изведох Горгот и зловонните му приятелчета от потенциално жесток конфликт. — Снори отвори пак уста, този път достатъчно широко, за да предвещава вик, но аз го спрях с вдигната ръка. — Няма нужда да ми благодариш. Червената кралица е възпитала принцовете в рода си да запазват хладнокръвие в критичен момент.
— Искам само да знам как си го направил! — Тутугу се промъкна покрай Снори, а сред гъсталака на брадата му играеше намек за усмивка. — Клетият Хакон май няма да може в скоро време да се качи на седлото.
Физиономията на Кара в светлината на орикалкума накара смеха да преседне в гърлото ми. Тя явно не виждаше смешната страна на ситуацията и ако се съдеше по убийствените ѝ погледи, щях да съм в по-голяма безопасност, ако спя сред троловете.
Начело на колоната Горгот издаде някаква мълчалива команда и поданиците му се раздвижиха отново. Благодарен за този предлог, аз обърнах гръб на Кара, наместих раницата си и потеглих отново. Вече бях поискал от Горгот да накара някой трол да ми носи партакешите, само че той хранеше някакви странни резерви по въпроса, сякаш смяташе, че е под достойнството на един трол да носи багажа на принц на Червения предел. Предполагам, това е една от лудостите, които те обземат, като прекараш живота си в тъмна пещера. Както и да е, накрая се оправда с думите, че те вероятно биха изяли първо храната ми, а после раницата и резервния плащ.
Оплаках се на Снори от това, но той просто се засмя.
— За човек е полезно да носи собственото си бреме на тоя свят, Джал. Тъкмо ще позаякнеш малко.
Поклатих глава.
— Изглежда, идеята за аристокрация свършва северно от Анкрат. Тоя там — кимнах към челото на колоната — вероятно не би подгънал крак дори да въздигнат нов император и да му го доведат на гости. Напомня ми за един просяк във Вермилиън, наричаха го Джак Придирчивия, или поне Барас Джон го наричаше така… както и да е, той висеше на Копринената улица зад операта с тенекиеното си канче, изложил на показ чуканите на краката си, и молеше за пари честните минувачи. Аз самият съм му хвърлял някоя и друга монета… вероятно. Барас казваше, че го бил виждал как изсипва съдържанието на канчето си на един парцал и бърше всеки медник с парче филц, като много внимава да не докосне някой от тях, докато не е премахнал миризмата. Казваше, че веднъж му подхвърлил сребърна крона само за да го накара да я улови. Ама Джак Придирчивия я оставил да падне, вдигнал я с парцала си и я избърсал. Среброто от сина на виенския посланик не било достатъчно добро за него.