Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Мадам Манек предлага да си полегнат на тревата, Мари-Лор слуша как пчелите копаят като миниатюрни миньори из цветчетата и се опитва да си представи техните пътешествия според описанията на Етиен: всяка пчела работничка следва невидимо поточе от миризма, търсейки ултравиолетовите силуети на цветята, пълни кошничките на задните си крачета с поленови зрънца, след което поема, опиянена и натежала, по обратния път към кошера.
Как така всяка от тези малки труженички знае и изпълнява ролята си?
Мадам Манек събува обувките си, запалва цигара и блажено въздъхва. Насекомите жужат: оси, мухи цветарки, някое случайно водно конче — Етиен е научил Мари-Лор да ги разпознава по звука.
— Какво е циклостил, мадам?
— Нещо, с което се печатат брошури.
— Какво общо има с жената, която преди малко срещнахме?
— Нищо, за което да си заслужава да мислиш, съкровище.
Пръхтят коне, а откъм морето подухва вятър — нежен, прохладен и пълен с миризми.
— Мадам? Как изглеждам?
— С безброй лунички.
— Папà ми казваше, че са като звездите по небето. Като ябълките по дърветата.
— Малки кафяви точици, детето ми. Хиляди кафяви точици.
— Значи са грозни.
— О, не, прекрасни са.
— Мислите ли, мадам, че на небето ще можем да виждаме бог отблизо?
— Възможно е.
— А ако човек е сляп?
— Предполагам, че ако господ иска да видим нещо, ще го видим.
— Чичо ми Етиен казва, че небето е измислица, в която сме се вкопчиш като бебе в одеялцето си. Казва, че хората са летели със самолети на десеткилометрова височина и не са забелязали никакво царство горе. Никакви порти, никакви ангели.
Мадам Манек изстрелва една дрипава серия от кашлици и сърцето на Мари-Лор се свива.
— Мислиш за татко си — казва най-сетне тя. — Вярвай и той ще се върне.
— Не ви ли омръзва да вярвате, мадам? Никога ли не искате доказателства?
Мадам Манек поставя ръка върху челото на момичето. Голямата длан, която Мари-Лор първоначално помисли за ръка на геолог или градинар.
— Не спирай да вярваш, миличка. Това е най-важното.
Стръковете на равнеца се полюшват върху отвесните си корени, пчелите продължават усърдната си работа. Колко хубаво би било, мисли си Мари-Лор, животът да е като книгата на Жул Верн — отваряш там, където ти трябва, по-напред, и разбираш какво ще стане.
— Мадам?
— Да, Мари.
— Какво според вас ядат на небето?
— Не зная дали изобщо се хранят.
— Ама че рай! Без ядене.
Но мадам Манек не се засмива, нито пък казва нещо. Вдишва и издишва с хрипове.
— Обидих ли ви, мадам?
— Не, детето ми.
— Да няма нещо опасно?
— Не повече от който и да било друг ден.
Тревите се люлеят и трептят. Конете цвилят. Мадам Манек казва почти шепнешком:
— Като се замисля, мила, небето сигурно е като пейзажа наоколо.
Фредерик
Последните пари на Вернер отиват за влак. Следобедът е светъл, но Берлин като че ли не иска да приеме слънчевата светлина, постройките му сякаш са станали по-унили и по-мръсни за няколкото месеца от предишното му идване. А може би просто вижда нещата с други очи.
Преди да натисне звънеца, Вернер прави няколко обиколки из съседните улици. Прозорците на всички апартаменти са тъмни; дали са неосветени или затъмнени — не си личи. При всяка от обиколките минава край витрина, пълна с необлечени манекени, и макар да знае, че се дължи на сумрака, винаги му приличат на увесени трупове.
Най-сетне звънва на апартамент номер две. Никой не се спуска да го посрещне и той вижда, че табелката с името е преместена; сега е на мястото на пети апартамент.
Звъни отново. В отговор изжужава автоматът на входната врата.
Асансьорът не работи, така че се качва пеша.
Вратата се отваря. Франи. С увисналото си лице и полюшващата се кожа под ръцете й. Оглежда го както един сгащен натясно човек би погледнал друг; после от една от страничните врати се показва майката на Фредерик в костюм за тенис.
— Вернер, защо…
Спира, гледайки го тревожно и объркано, насред елегантната мебелировка, част от която е увита с дебели вълнени одеяла. Обвинява ли го? Или го мисли отчасти за виновен? А може би той и е? Но тя се съвзема и го целува по двете бузи; долната й устна трепери лекичко. Сякаш появата му е разбудила дремещи призраци.