Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Гласът му заглъхна, когато осъзна, че огънят отново е започнал да пращи тихичко. Примигна и отново насочи очи към прозореца. Зад него нямаше нищо. Значи… значи все пак е било сън? Обърна се и видя трупа на Дешам, който все още кървеше на пода.
Темпълтън изхленчи и се сви на кълбо. Изпита искрено облекчение, когато констаблите нахлуха в кабинета му малко по-късно.
Уейн захвърли ужасното, тежко наметало и вдигна ръка да огледа раната, докато я лекуваше. В металоема му не беше останало много. Трябваше да започне да пести. Раните от куршум от преди малко бяха изразходвали доста от запаса му.
— Нямаше нужда наистина да пробиваш дупки в ръцете си, Уейн — каза Мараси, като се приближи до него в градината. Беше стъпкал няколко доста красиви петунии, за да стигне до прозореца.
— Естествено, че имаше — възрази той и избърса кръвта. — Трябваше да бъде автентично.
Почеса се по главата и премести жичките, на които беше окачил двата клина така, че да висят пред очите му.
— Свали ги най-после — нареди Мараси. — Изглеждат нелепо.
— Той не смяташе така — отговори Уейн.
Констаблите в къщата тъкмо влачеха Темпълтън Фиг навън. Информацията в счетоводната книга, която Уейн беше открил, беше предостатъчна, за да го пратят със сигурност в затвора. Горкият човечец. Всъщност не беше направил нищо лошо. Няма как да се нарече „кражба“, ако жертвата е вече мъртва. Но пък хората си имаха доста странности, когато опреше до вещите им. Уейн се беше отказал от опитите да проумее всичките им нелогични правила.
Беше пратил на Темпълтън малко плодове в затвора. Можеше да го ободрят.
— Как беше акцентът?
— Явно подейства — каза Мараси.
— Не бях сигурен какъв ще да е гласът на самата Смърт, нали разбираш? Предположих, че трябва да звучи важно-важно — като Уакс, когато ми нарежда да си сваля краката от мебелите. И примесено с много стари тонове — като дядото на някой дядо. И да стърже — като някой, който се задушава до смърт.
— Всъщност — отбеляза Мараси, — той има доста ясен изговор и никак не „стърже“. А акцентът е странен — не прилича на никой от останалите, които съм чувала досега.
Уейн изръмжа и свали клиновете.
— Можеш ли да го изимитираш?
— Кое? Акцентът ли?
Уейн кимна настоятелно.
— Не. Няма начин.
— Е, следващия път, когато се срещнете, кажи му, че трябва да дойде да говори с мен. Трябва да чуя как звучи.
— Какво значение има?
— Трябва да го чуя — повтори Уейн. — За следващия път.
— Следващия път? Колко пъти очакваш да ти се наложи да имитираш Смърт?
Уейн сви рамене.
— Това ми е вече четвърти. Така че никой не може да каже.
Допи последните глътки от брендито на Дешам, наметна робата на рамо и се запъти през мъглите обратно към пътя.
— Дулсинг — каза Мараси.
— Знаеш ли го?
— Малко фермерско селце — обясни Мараси. — На около осемдесет километра на североизток от Ню Сирън. Чела съм за него в учебниците покрай един важен казус, свързан с правата върху местните водни ресурси, но е изолирано и мъничко, не си заслужава вниманието. За какво им е притрябвало на Котерията?
— Може би много обичат пресни домати — отговори Уейн. — С мен, например, е точно така.
Мараси се умълча, явно замислена и обезпокоена по някаква причина. Уейн я остави на мира, извади кутийката си с дъвки, почука по капака ѝ, отвори я и си избра едно от меките, покрити с пудра топчета. По негово мнение, нощта беше минала отлично. Пръчка динамит, едно хубаво сбиване, безплатно бренди и възможност да уплаши някого така, че замалко да го накара да се напикае.
Простичките неща бяха онова, заради което си заслужаваше да се живее.
Първите няколко стаи, които проучи, не предоставиха на Уакс нищо полезно. Макар че се предполагаше, че са на Келесина, всички се оказаха празни. Изкуши се да ги прерови по-подробно за нещо интересно, но реши, че би му отнело твърде много време — и би означавало да се изложи на прекалено голям риск. Да го открият да се лута, изгубен в някой коридор, беше простимо; да го заварят да ровичка из гардероба на някоя дама беше нещо напълно различно.
Прокрадна се тихо обратно в преддверието, за да провери какво става със Стерис, махна ѝ с ръка и продължи по друг коридор. Този минаваше край една от външните стени и прозорците му бяха отворени пред мъглите, които се виеха навътре като миниатюрни водопади. Сигурно някой слуга беше натоварен със задачата да ги затваря в мъгливите вечери, но се беше разсеял покрай увеселението.