Оковите на скръбта

Тя трепна, като чу тона му, и затвори вратата след себе си. Трябваше вече да се е научила, че не бива да го безпокои. Да си ляга. Нима щеше да успее да заспи, преди да узнае какво се е случило на гробището? Хората, с които си имаше работа, не търпяха да ги разочароват. Когато нареждаха нещо да бъде изпълнено, то винаги се изпълняваше.

Скоро щеше да разбере. Приближи се напред и премести катерицата-албинос в края на редицата. Така по-добре ли изглеждаше? Протегна ръка и обърса потното си чело, после върна катерицата на предишното място. Не, и така не ставаше. Как, тогава…

Огънят спря да припуква.

Темпълтън затаи дъх. Обърна се бавно на място и бръкна в джоба на жилетката си за кърпичка. Огънят още си беше в камината — но беше неподвижен. Душата на Трел! Какво можеше да е накарало пламъците да замръзнат?

Нещо изтропа силно по вратата. Темпълтън отстъпи назад, а пръстите му продължиха да ровичкат трескаво в търсене на кърпичката. На вратата се потропа отново и той облегна гръб в лавицата, на която беше подредил колекцията си. Опита се да прошепне някакъв въпрос, но му беше трудно да диша.

Вратата се отвори с трясък и Дешам, гробарят, се стовари в стаята — с невиждащо облещени очи и риза, покрита с кръв.

Темпълтън изкрещя, отстъпи бързешком от вратата и притисна гръб в стената в дъното на малката си стаичка. Пръстите му напипаха перваза на прозореца и го стиснаха, за да му помогнат да се задържи прав, докато се взираше в трупа, проснат на прага.

Нещо потропа на прозореца.

Темпълтън стисна клепачи. Не искаше да погледне какво е. Замръзнал огън. Труп на пода в кабинета му. Сънуваше. Това беше кошмар. Не беше възможно…

Чук. Чук. Чук.

Най-после откри кърпичката си и я стисна отчаяно, без да отваря очи.

— Темпълтън — процеди дрезгав глас през прозореца.

Той се обърна бавно с лице към прозореца. Отвори очи.

Отвън стоеше Смъртта.

Лицето на забулената в черно Смърт беше скрито под качулка — но отдолу се показваха два дълги метални клина, чиито върхове проблясваха на пламъците на огъня.

— Мъртъв съм — прошепна Темпълтън.

— Не — прошепна Смърт. — Ще умреш, когато аз кажа. Не и миг преди това.

— О, Хармония.

— Ти не си Негов — прошепна Смърт от тъмнината навън. — Ти си мой.

— Какво искаш от мен? Моля те!

Темпълтън се свлече на колене. Насили се да погледне към Дешам. Щеше ли да се изправи на крака тялото му? Щеше ли да се хвърли към него?

— У теб има нещо мое, Темпълтън — прошепна Смърт. — Един клин.

После вдигна ръце и остави ръкавите на робата си да се смъкнат и да разкрият бялата кожа на ръцете му. В едната беше забит клин. На другата нямаше нищо — като се изключи една окървавена дупка.

— Не бях аз виновен! — изпищя Темпълтън. — Те настояха! Не е у мен!

— Къде.

— Пратен по куриер! — каза Темпълтън. — В Дулсинг! Не знам повече. О, моля те. Моля те! Накараха ме да взема клина и да им го пратя. Не знаех, че е твой! Беше просто парче метал. Невинен съм! Неви…