Оковите на скръбта

Колибата беше преровена до най-дребното ъгълче — чекмеджетата бяха наизвадени, възглавниците се търкаляха на парцали, мебелите бяха на парчета. Уейн погледна към крака на стола в ръката си, явно за да провери дали е кух, след което го метна през рамо.

— Може да се опитаме да проследим парите, с които са им платили — продължи Мараси, — но подозирам, че Костюма е бил прекалено предпазлив, че да успеем. А и няма следа от малкото хлапе.

Уейн изръмжа, стовари крак на едно място на пода, след което направи няколко крачки и повтори същото.

— От полицията са довели аломант — каза Мараси. — А в онзи гроб няма метал, така че дори клинът да е бил там в някакъв момент, сега със сигурност не е.

Тя въздъхна, облегна се на стената и додаде:

— Поквара и гибел… Надявам се на Уаксилий да му е провървяло повече, отколкото на нас.

Уейн успя да пробие дупка в пода с тока на ботуша си. Мараси се оживи и се приближи към него, а той пъхна ръка и се зарови из тайника, който беше открил.

— Аха! — възкликна той.

— Какво е? — попита Мараси.

Уейн извади една бутилка.

— Скритата пиячка на Дешам.

— Само това ли?

— „Само това“ ли? Чудесно е! Типовете като него умеят да си крият алкохола много добре. Наоколо се навъртат твърде много други работници, които могат да го свият.

— Значи сме в задънена улица.

— Е, на бюрото оставих счетоводната книга, която открих в едно тайно чекмедже под шкафа — отбеляза Уейн и отпи глътка от тъмната течност, която беше открил. — Включва имената на всички, които са платили на тукашните за ошушканите гробове през последните няколко години.

Мараси се сепна.

— Къде я намери?

— Първо на нея попаднах — обясни Уейн. — Всъщност, почти не съм търсил. Пиячката, обаче, са скрили добре. Приоритети на място.

Мараси прескочи купчината подплата, разхвърляна около единия диван, и взе книгата. Не принадлежеше на Дешам, а на гробището като цяло. В нея бяха описани парцелите на гробовете, онова, което бяха открили във всеки от тях, и на кого са го продали.

„За да може шефът да знае какво е продадено, и какво — не“, досети се Мараси. И за да държи под око служителите си — да е сигурен, че няма да започнат собствен бизнес с обиране на гробове зад гърба му.

До едно от новите попълнения в книгата имаше бележка от управителя: „Ако някой дойде и поиска да проучи този гроб, изпратете да ме повикат веднага.“

Мараси затвори счетоводната книга и извади от джоба си листа, на който бяха записани имената на служителите в гробището.

— Хайде — подкани тя Уейн. — Има още едно място, където трябва да се отбием тази вечер.