Светлият лик на смъртта

Така и не дочака отговор. От слушалката долитаха някакви шумове, дори й се стори, че чува далечни гласове и смях. Но не чу нищо ясно.

Не можа да заспи до сутринта, когато телефонът отново започна да звъни. През този час, който тя прекара вкъщи, приготвяйки се за работа, мълчаливият непознат й звъня четири пъти. Застанала на прага на апартамента и вече с ключове в ръката, Лариса разбра, че е в нервна криза. Ръцете й трепереха, краката едва я държаха.

Тя с големи усилия издържа шестте часа — преглеждаше болните и се бореше с желанието да закрещи: „Оставете ме на мира! Полудявам! Не по-малко от вас се нуждая от помощ! А вие ме тормозите с вашите глупости.“ След като изпрати и последния пациент, Лариса бързо се облече и изхвърча от поликлиниката. Когато се качи в колата, внезапно разбра, че я е страх да потегли. Стори й се, че е забравила всички правила за движение и неизбежно ще направи катастрофа. Петнайсетина минути седя в колата и като не успя да се овладее, ядосана, реши да се прибере с градския транспорт. Нищо, днес спокойно можеше да мине без колата, а утре трябваше да е на работа вечерта. Дотук щеше да дойде с метрото, а обратно — с колата. Дотогава това странно състояние непременно щеше да отмине. Не беше спала почти през цялата нощ, телефонът я беше изнервил, затова като лекар тя прекрасно разбираше, че не е желателно да шофира. А тук паркингът беше охраняем и с колата нямаше да се случи нищо.

Лариса заключи колата и тръгна към подлеза. Пътуването я поразсея. Толкова отдавна не бе пътувала с метрото, че се изненада колко различни интересни магазинчета изпълваха подземните преходи. В тях човек можеше да купи хубава козметика, сладкарски изделия, сувенири, разнообразна техника и дори да даде филм за проявяване и изработване на снимки. Без проблеми можеше да се купи и нещо за четене по пътя — продаваха се всякакви вестници и много книги. Лариса си купи списание „Лиза“ и слезе с ескалатора при пероните. Малко по малко нервите й се отпускаха, макар като опитен психиатър да разбираше, че не е в най-добрата си форма: на перона не застана до края, както бе правила цял живот, а се дръпна до стената и се подпря на нея. Някъде от недрата на подсъзнанието й изпълзя страхът, че до нея случайно може да застане някой пиян или луд, който да я блъсне на релсите пред приближаващата мотриса. Тя знаеше, че подобни немотивирани опасения са първият признак на страховата психоза.