Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Тя чакаше и се вслушваше, докато не се увери, че наоколо няма никого, след това излезе иззад завесата. Килерът зад нея имаше лъжлива задна стена от шкафове с гърнета оцет и горчица. Те скриваха проход към един от многото коридори, които минаваха зад и под стените на Хейхолт. Рейчъл, която от много седмици живееше в тези междинни пространства, все още се чудеше на паяжината тайни пътища, която я бе заобикаляла цял живот, невидима и непозната като мрежа от тунели на къртици под симетрично подредена градина.

„Сега знам къде често изчезваше онзи калпазанин Саймън. Майко благословена, нищо чудно, че понякога мислех, че земята е погълнала момчето, когато имаше толкова несвършена работа“.

Тя отиде в средата на кухнята — движеше се толкова тихо, колкото й позволяваха вдървените й стари кости, за да чуе, ако някой се приближи. Твърде малко хора бяха останали в голямата кула напоследък — Рейчъл не смяташе за хора белоликите демони на краля, — но все още имаше малко наемници от Тритинг и други места в десетките празни стаи на замъка. Точно варвари като тях, смяташе Рейчъл, бяха докарали кухнята на Джудит до това отвратително състояние. Сигурно гадните дяволски норни дори не ядяха земна храна. Най-вероятно пиеха кръв, ако се вярваше на Книгата на Ейдон, а именно тя беше единственото ръководство на Рейчъл, откакто стана достатъчно голяма, за да разбира какво казват проповедниците.

Никъде не можеше да се намери нещо дори що-годе прясно. Неведнъж Рейчъл отваряше някое гърне и намираше съдържанието му развалено, покрито със синкава или бяла плесен, но сега, след дълго търпеливо търсене, успя да намери два малки съда със солено говеждо и делва туршия — бяха се търкулнали под една маса и някак си бяха пропуснати. Намери и три хляба, твърди и изсъхнали, увити в салфетки в един от килерите. Макар че парчето, което отчупи от единия, беше мъчително трудно за дъвчене — на Рейчъл бяха й останали малко зъби и беше сигурна, че това ще довърши и останалите — хлябът ставаше за ядене и натопен в месния сос, бе наистина вкусен. И все пак този рейд беше дал мизерни резултати. Още колко щеше да може да преживее с кражби от занемарените шкафове на Хейхолт? Тя си помисли за дните, които я чакаха, и потрепери. Беше невероятно студено дори във вътрешните коридори на замъка. Още колко време би могла да продължи така?

Тя уви плячката в шала си и повлече тежкия вързоп по пода към килера и тайната му врата, като положи най-големи старания да заличи следата, която оставяше върху брашното. Когато стигна до килера, където брашното — зловещо като снега навън — още не се бе разнесло, разви придобивката си за малко и използва шала, за да замете всички най-близки белези, та никой да не се чуди защо следите, които влизат в един изоставен килер, не излизат навън.