Диамантен меч, дървен меч [bg]

Господарят на Пороя. Инак не можеше да го назове. Господарят-жетвар, дошъл да прибере реколтата си...

Кицум разтърси Ахата и я повлече за ръка. Тя не можеше да се движи по своя воля. Стряскащият фенер на Господаря на Пороя се обърна и насочи към земята. Прониза със зелените си гибелни лъчи дърветата, глината, камъните, корените, всичко и ги превърна в стъкло. Уродливият гигант шумно си пое въздух и замърмори басово като песен без музика и даже без печал - чист ужас :

-Тук, тук, тук... чувствам, чувствам, чувствам... ще изпия, ще изпия, ще ги изпия... скриха се... под земята., няма да избягат...

Гласът фъфлеше.

„Мамо, майчице! - изпищя наум Ахата и отчаяно замижа като че ли се надяваше така да стане невидима за грамадния въплътен в мърша и желязо призрак. - Nimo! Nimonni! Nabi pa miinni..."

Чудовището спря недалеч над тях. Изглеждаше тромаво и непохватно, почти влачещо се, но това не му пречеше да се озове там, където пожелае. Край това изчадие всичко бе напоено със смърт. Не просто зло, а смърт. Да отнема живота бе единствената му цел. То бе самата същност на Пороя. Чия магия му бе дала възможност да съществува!?

Черепът се втренчи през земния слой право в сърцето й.

Тя го почувства като шибване с нажежен телен бич. Очните кухини на мъртвешката глава заискриха, а великанът изсумтя и доволно забуча - като камбана, която будеше мигрена:

- Намерих, намерих, намерих... Сега ще изпия, изпия, изпия всички... - отекна в главите на спасяващите се хора и момичето Дану.

Долната челюст мърдаше и щракаше с хрущене, изгнилите зъби потропваха в изгнил метал - алчно, едва ли не похотливо.

„Nimo! Nimonni! Nabi pa miinni..." - изхленчи пак наум момчето.

Това сякаш помогна. Тя отново усети тялото си. Нозете й се подчиниха и успя да откъсне взор от страховитото създание горе.

Тунелът продължаваше да се спуска. Артистите на цирка като че ли също усетиха нещо - най-вече Кицум. Започнаха да се озъртат към ниския таван -всички към Господаря на Пороя. Може би не го виждаха, но със сигурност чувстваха присъствието на нещо злокобно.

А тънките дребни струи на Пороя проникваха надолу, устремени към плячката. Пълзяха като змии през пръстта и въпреки усилията на бегълците, бавно ги настигаха.

Небето бе станало съвсем черно. Косматите облаци се бяха слели в цял похлупак, по който се мяркаха фантастични сенки, които, изглежда, се сражаваха, но не на живот, а на смърт. Кръвта на загиващите се смесваше с капките и ги правеше още по-отровни.

Ахата бе като в транс - нито в съзнание, нито в несвяст, а в състояние на мигновено озарение, докосване до истината. Зад далечни гори, зад високи, остъргали небесния свод планини, на края на света тя видя замък - руини на замък. Дори вятърът не смееше да наруши мъртвия покой, възцарил се над зъберите на стените и кулите, които приличаха на рибешки скелети. Цялата твърдина бе изсечена от единствен къс скала. Натрошеното не бе от неумолимото време, а от удар на враждебна магия. Корозията не бе причинила нито една пукнатина. Победителите бяха избили бранителите на замъка и го бяха изоставили. Ала словото на отмъщението бе отекнало в небитието и бе предизвикало появата на Господаря на Пороя...